Весела Коледа, Карлос!

Френската администрация е особено общителна. Всички институции се скъсват да ни изпращат писма, да заливат пощенската ни кутия ту със сметки, ту с някакви уточнителни инструкции, ту да ни искат още един и още един документ.

На живеещия в Париж човек му се налага дневно да прочита поне 5-6 официално клиширани писма.

Не е като съвременния софянец, чиято пощенска кутия зее празна, най-често с разбита вратичка.

Тук пощенските кутии са подредени като войничета, като малки оловни войничета, с които са си играли момченцата в 19 век. Едноцветни, с малки отворчета, със секретни ключалки и изрядни еднакви надписи.

Прибирането на пощата си е цял ритуал. Всеки застава пред дългата редица с пощенски кутии. Отваря своята си, награбва купчината писма, изхвърля рекламите в кошчето до стената и понася нагоре камарата от пликове. Не ги преглеждат набързо в асансьора, неее. Внимателно в къщи се отваря всяко писмо, прочита се един път, втори. Човека се опитва да вникне в строгия, делови и безумен административен стил на общуване. Сетне писмото се заделя и му се обръща подобаващо внимание. Т. е. подходящия отговор се изпраща където  е нужно.

И така взаимоотношенията с френската администрация са нещо като между досадно, но неизменно задължение с привкус на известна доза мистика.

Събота. Няколко дни преди Коледа. Вълшебно време. Навярно някъде звънят звънчета, пътуват шейни, белобрадия старец гръмко разнася своето хо-хо-хо. Някъде. Не и тук. Снегът в Париж отсъства. Навярно е наминал нощес, но следите му около обяд са съвсем бегли. Минал и заминал. Студ и вятър се чудят дали да не го обърнат на дъжд.

Лапаме лакомо палачинки за закуска, наблюдавайки мъките на времето, докато взима решение какво ли му се иска. И на нас ни се иска да е някак си коледно, да е а-ха празнично. Ще ни се, ама не става. Ама и това парижко време хич не помага на настроението.

Добре, че е интернет, добре, че освен пощенска кутия имам и мейл. Отварям го. Вътре има тоооолкова много писма. Не, не лични, не съвсем до мен, но все пак на моята поща. Картички – виртуални, пеещи, мърдащи, поздравителни. Хората ме поздравяват за коледа, за нова година, за всичките му наближаващи празници. Става ми някак си по-топличко, по-уютно. Какво като в полето “до” освен моя адрес има изредени поне още двадесетина. Какво като никой не е седнал, не взел химикал в ръка, не е надписал с неравен почерк истинска хартиена картичка, над която да е играл дъха му. Какво като точно тази картинка и тези мърдащи еленчета са предназначени не само за мен, а за още много,много хора и то в едно и също писмо. Та нали все пак имам картички-не една и две, а поне 18. Та нали и моя адрес се мъдри сред многото. Така е то. Имаме си бързи пощи и бързи картички, бързи поздравления. Живеем все пак в забързано време, кой ще ти пише картички на ръка, ще ходи до пощата, ще им лепи марки с език и ще ги пуска...

При поденото “ Djingal Bels”, от поредната екранна картичка коледното настроение някак си идва, дощява ми се нещо по-така. Еврика! На "Шан-з-Елизе"  има базар-коледен. Как не съм се сетила до сега. Ледени скулптори, малки дървени къщички, които продават каквото ти се ще, че и каквото не ти се ще. Миризмата на печени кестени върлува от Конкорд до Триумфалната арка. Пушени бутове и греяно вино в пластмасови чаши. Какво повече му трябва на човек.

Е, нямало сняг. Е, нямало кой да заколи прасето в двора. Е, нямало коледари. И какво като няма. Важното е настроение да има.

Домачадието е във възторг от новата ми идея. Обличаме се бързо-ту като за държ,ту като за вятър. И поемаме навън към големия театър на цивилизацията.

Във фоаето на блока понечвам да отворя пощенската кутия. Навикът си е навик. Мъжът ми недоволства. Явно му е прекалено коледно и срещата с френската администрация в този момент е повече от нелепа. Но любопитството ми надделява. Отключвам. Само ще погледна, даже няма да взимам писмата. Ще надзърна само. Ей, от това навикът няма отърване.

Само че в пощата ни се мъдри малко бяло пликче. Такова,свитичко,някак срамежливо. Без адрес. Само надпис Ivanovi. Внимателно го разпичатваме. Да, да ние сме Иванови, но... такова писмо без адрес, без марка и печат...

Божко, хубаво е, неочаквано, прекрасно. По пръстите ми залепва “сребърен” прашец. От малката, красива, умилителна картичка. Кой ли се е сетил да ни пусне хартиена картичка в пощенската кутия? И това ако не е чудо? И това ако не го е направил дядо Коледа? Просто няма кой друг.

Семейството ми събира глави над чудото. Четем, прекъсваме се един друг, тръпнем.

Смешновато, умилително, детски стихче с пожелания всякакви, прекрасни и новогодишни.

Нереално е. И навън започва да прехвърча сняг. А “сребърния” прашец от картичката полепва по пръстите на всички ни.

Дочитаме четиристишието написано на ръка. Подпис: Портиера – Карлос Естебес.

Поглеждам семейството си – те са наистина щастливи. Те се чувстват важни, почитани. И Коледата бляска в ъгълчето на очите им. Тичат към колата и се надвиквакват, обсъждайки пощенското ни чудо. Тичат под прехвърчащите снежинки. Ама и сняг заваля точно навреме. Значи празниците могат да започнат.

Вече имаме това, което ни трябва – топлинката на малката картонена картичка. И нашият дядо Коледа – погтугалецът портиер. Весела Коледа, Карлос!