Понеделник сутрин. Разчиствам, подреждам. Иначе казано, като всяка неработеща жена се опитвам да изтрия следите от уикенда. Създавам илюзията за нова работна седмица, за правене на нещо, за участие в живота...
Чорапи в средата на стаята, пижама на никое място, купа от пуканки и чаши от червено вино – остатъци от снощната домашна кино вечер. Илюзиите са удобно нещо – дават ти усещането, че и ти си като другите, че делника си е делник.
Мъжа е на работа, децата на училище, значи и за мен понеделника е понеделник. И за да е достатъчно гаден, като на всички, чистенето памага. Ранното най-вече.
Хартийки, ненужни бележчици, сметки... Ха, стар вестник. Защо, по дяволите никой не изхвърля навреме старите вестници. За какво ли са ни? Зачитам се – думи, думи, докато не осъзнавам, че това е някакъв брой на “Литературен вестник”. Как ли е попаднал тук. От години не чета литературен вестник. Не, нямам нищо против точно това издание. Просто не чета вестници. Чак на някоя си страница по средата всичко ми се изяснява. Ясно защо литературен вестник е в Париж, ясно защо никой не го е изхвурлил, ясно защо нагледно прибран в джобче. Та вътре има публикувано стихотворение на дъщеря ми. На малката ми дъщеря. Тя е на дванадесет. Но все още и викаме малката дъщеря, защото е родена втора, не за друго.
Чета, препрочитам. По дяволите, чистенето. Детето пише поезия. Лошо! Лошо, че докато се чудя какво ли ще излезе от нея, на къде ли ще поеме в живота си, каква ще стане... се оказва, че тя вече станала. Поетеса!
Не, не защото е написала 2-3 стихосбирки, не защото е изкарала няколко безпаметни алкохолни купони с други поети, не защото е пуснала дълги коси и обула кубинки, не защото самата тя знае каква е. Само че... само че то си е явно нещо вътре в нея. Харесва ми или не – кой ли пък ме пита. Детето, реди думи, детето мисли, детето няма страх да е чувствително. На всичкото отгоре, същото това дете явно е и суетно. Щом сама се е погрижила за своето си дете-стихотворението. Щом се е сетила да го изпрати на баща си, да иска да го види публикувано. Суета и грижа. Кое повече?-кой да знае. Нима поета не е този, който пие живота и ражда думи; който отговорно сетне се грижи за същите тези думи...
И докато аз мъдрувам какво ще излезе от малката ми дъщеря, то вече излезе... Докато събирам листовки за колежи, докато и избирам професия, докато се опитвам да я побутна ту насам, ту нататък – тя вече е избрала.
И няма никакво значение ще пише ли или не, ще излее ли още слова и стихове. Това дето го има си стои – там някъде вътре, в нея.
Време е за прахосмукачката и повече спокойствие. Защото докато ние подреждаме живота на децата си за утре, те го редят ден след ден и го живеят днес.
Какво ли ще излезе от дъщеря ми, малката? Всичко. Защото на дванадесет не се страхува да е просто себе си.
Лъскам бюфета и си давам обещанието да я гледам и слушам повече. Без планове, без страхове, без мисли за най-доброто. И да и вярвам – повече.
Апропо, ето го и стихотворението:
Затворник и щипка коняк...
Седеше на масата
и пиееше коняк.
Седеше там...
Мислеше
и гледаше надолу
като смазан паяк.
Гледаше дните си насън.
Гледаше живота си на лента.
И мечтаеше за живот,
както мравката без гроб
и щуреца без песен.
Ех, така не си отиват това черно и бяло -
като стена на затворник...
От години седи,
пиещ на масата
топлия си коняк...
5.10.2010 - Иваша Христова
Няма коментари:
Публикуване на коментар