Притъмнява вече. Само уличната лампа проблясква върху натрупалия сняг. По улицата снега е мръсен и мокър,почти сивкав.Но на детската площадка отсреща се задържа вече втори ден. Катерушката прилича на склон за скиори. И отблясъците му под лапмата осветяват прозорците. Добре, че пристигнах още по обяд.Сега съвсем е сковало.А тук е така приятно да държа малката и и топла ръка в своята.
Отвори очи. Погледна ме.Май пак иска да ми каже нещо.
- Ама ти само кажи на мама да не се кара,аз ей сега ще дойда.
- Да,да ще и кажа.Не бой се.Ще и кажа.- побързах да я успокоя аз.личеше и, че се страхува. Но и имаше нужда да ми разкаже,затова я оставих да продължи.
- Аз за малко уж само излязох, ама така добре ми беше,че не ми се прибираше дома. И така си и останах на улицата. Знаеш ли, не щото съм опърничева. Аз подир татю излюзох, да го изпратя. Най-обичам сутрин тате като тръгва за работа, да излизам с него. Да повървя по улицата.Така, до него. Да го проводя до трамвая. Да го видя как се качва с другите хора. Да си дупчи билетчето... И тогава се обръщам и тръгвам назад. И си вървя бавно по улицата и се оглеждам, а понякога подскачам. И така докато стигна до в къщи. Ама мама все ми се кара. Чу ли,кажи и че си бил с мен.Кажи и да не вика много.
- Ще и кажа,не бой се. Само хапни още малко.- нямаше нужда от уговорки,но аз исках да се погрижа за нея, да я прилаская някак си.
- Добре,добре. Ям си аз.Ям си.Всичко си изяждам напоследък.Само тя да не ме гълчи. Все не ме пуска сама навън. А то какво ще ми стане-нищо. Мога да се пазя, а и нищо не ме плаши. Аз съм смело момиче. То от мен като не ме е страх, от какво да се плаша. Нищо страшно няма ни по улиците,ни по поляните. Лято като отидем на село тя пак не ме пуска никъде. А там има народ много. Аз там едно момче съм си харесала. Знаеш ли, голям хубавец е.Ама ти на мама това не и го казвай. Такъв висок, малко слабичък и с едни очи змийски.Ама на мен такива ми харесват.А и той после като отиде в казармата ще се налее, ще стане едър и хубав. Пък като се върне,може и да се оженим. Нали го виждам как ме гледа. И като отидем на реката, все до мен върви. И във водата с мен се къпе. А после палят огън момчетата, да си сушим роклите и той до мен сяда и ми държи роклята да съхне. Ама инак мълчи.Нищо не казва.Такъв е един мълчалив.Явно селските момчета са така. Не ги бива много с думите. Не е каго градските.Много мило приказват, ама най-често лъжат. И се познава веднага, че те лъжат, та и безинтересно ми става. Затова и този Игнат по-ми харесва от градските момчета. А и хубаво звучи нали – Игнат и Денка. Само мама да не научи,че каквато е... Не знам кво съм и сторила, ама все ме гълчи. Даже нищо да не правя тя сама ще си намери за какво да мърмори. А уж всичко ни е наред. Тате е такъв благ човек.И той като Игнат – върне се вечер и мълчи. А мама говори,говори.Той слуша, или може и да не слуша,но мълчи и си дава важен вид. А тя все недоволна. Ту не съм направила нещо като хората, ту нещо излишно съм направила. Даже не мога да я разбера що така. А инаква беше. Миналата година съвсем друга беше. Ама като замина тате командировка, нямаше го три дни само. И като се върна през нощта нещо двамата дълго си говореха в стаята. Така тихо, ама твърдо. Тя говореше,той говореше и по някое време и двамата хлипаха.Явно проплакваха. Какво стана тогава в оная нощ така и не разбрах.Ама от тогава тате млъкна, а мама взе да мърмори. И да е все недоволна. Не и казвай, че съм ти казала. То нали това са семейни работи. Знам, че не е добре да се говори така, ама не ме свърта.Все ми се ще на някой да го кажа. Ти само не и казвай, че на теб съм ти казала. – страхът все повече разтърсваше тялото и. Лежеше сгушена, потопена в мислите и страховете си.
- Няма, няма. Няма да кажа на никого. И на майка ти няма да кажа. Само хапни още малко.Нищо не ядеш цял ден. – защо ли аз упорствам чак толкова...какво е едно ядене повече или по-малко...продължих да я слушам.
- Е как да не ям.Ама и ти си един.Като мама си-все мърмориш. Не ми се карай де. Аз сега ще поизляза още малко и ще си дойда пак дома. Само никой да не ми се кара. То нали сега е лято, денят е дълъг.Може малко да се помотае човек. Сега като изляза, ти се направи, че не си ме виждал. Да не ми се кара никой. А аз ще ида надолу към барата. Там момчетата риба ловят. И Игнат навярно е с тях. Знаеш ли колко е хубаво на реката. Има едни такива тополи около брега. Големи, кичести и хвърлят сянка поне до половината вода на реката. И сега в тая жега там е хладно.И под тополите, че и във водата.Хладно,подухва лекинко. И сядаме ние на брега с Игнат и мълчим.Като ловят момчетата риба трябва да се мълчи. Иначе рибата се плаши и бяга. Тя е като хората – чуе ли много шумотевица и побягва. Нали е селска рибата, не градска. Ние в града говорим много, а хората на село мълчат. Не знам защо така, ама са по-мълчаливо. Навярно защото на нас тук улиците са ни тесни и от двете им страни само блокове,блокове-няма какво да се гледа. И като тръгнеш с някой по улицата само можеш да говориш,друга работя си нямаш. А на реката, знаеш ли, от брега до гората отсреща има цяла поляна. Такава огромна, голяма, и тревата по нея висока.Само една малка пътечка така на зиг заг заобикаля,че да стигнеш по нея до гората. А на средата на поляната онова дърво голямото – половината си расте, а половината изсъхнало. Няма къде да видиш на друго място такова дърво. Странна работа. Та като тръгнеш по полянката и има маса неща за гледане. Ту гората отсреща,кичеста такава, със сенки, със светлина дето се поцежда между дърветата. Пообрънеш се, а отзад реката – на тоя бряг тополите, на оня отсреща скали – голи и големи,стръмни. А поляната светла,светла и колкото повече вървиш по нея светлината става по-силна. Ама не гори очите-само свети. Като че ти показва пътя. То лятото горещо тая година. Слънцето прежуря даже през ей такива тънки рокли като моята. Ама пак си е жега. И свети,свети онова ми ти слънце. Ти само не казвай на мама, че аз пак на реката съм била с Игнат. Че нали ти казах, каквато е станала ще има да мърмори, ще има да гълчи.
А по хубаво от това няма-да ходиш по поляната и пътеката да става все по-светла, все по-топла.... – тя видимо се успокои. Кожата и ставаше все по-бледа и прозрачна,на устните и имаше усмивка и цялото и лице изведнъж стана необичайно спокойно. Целият страх изчезна...
А по хубаво от това няма-да ходиш по поляната и пътеката да става все по-светла, все по-топла.... – тя видимо се успокои. Кожата и ставаше все по-бледа и прозрачна,на устните и имаше усмивка и цялото и лице изведнъж стана необичайно спокойно. Целият страх изчезна...
- Спи сега... Спи спокойно...
20.32 часа.Вече никой няма да и се кара. Никой. Никога. Звъннах. В стаята влезе забързана сестрата. Въпреки, че сама знаеше,че няма защо да бърза вече. Склопи очите и и позвъни за дежурния лекар.
А все си мислех, че и баба ми Денка ще си отиде призори, като дядо Игнат...
Няма коментари:
Публикуване на коментар