Маргарита и Перо

Маргарита и Перо били женени цели двадесет години. Дълги години с радости и болки, с горести и веселие. Двайсет години, през които делника им се слял до толкова, че навиците им станали еднакви, движенията на ръцете им вървели в една посока, и нозете им крачили по един път. Двадесет години, които така подчертали вътрешните им eднаквости, че ги разделили още повече.

Двадесет години, през които те живели все бездомни. Като съвсем млади напуснали бащините си домове, за да не се върнат никога повече, с мечтата да сътворят свой собствен дом. Но през цялото време ту работа ги запращала по далечни краища, ту парите не им стигали, ту нещо друго се изпрачвало пред вратата на тази тяхна къща и аха- да я отворят, а вратата все не се появявала.

Често Маргарита обхождала с поглед витрините и рафтовете на всички магазини, в които влизала при многобройните си странствания и виждала ту нови завеси за прозорците, ту шарени възглавнички с къдри в този или онзи ъгъл на дивана, ту някой люлеещ се стол за Перо, ту нова посуда за нейната кухня. Всичко това тя сънувала отдавна, всеки детайл можела да опише и разкаже, всяка розичка върху порцелановото цукало в спалнята им или върху драперията на леглото, но стените и покрива на къщата и се губели. Тях тя не можела да види ни на яве, ни на сън.

Така преживели те своите първи двадесет години, така отгледали децата си, така пораснали заедно и слели телата си все с тая мечта на душите. Когато самите те вече пораснали, когато посъбрали малко парички, някак си така изведнъж, както винаги стават хубавите работи се сдобили с къща. Не много голяма, вярно, но пък собствена. Сега вече дошло времето да се развихри Перо, да се размечтае Маргарита, ама наяве. Дългите им нощи се превърнали в светли дни и колкото луната да пускала лъчите си през прозореца, два пъти повече разговорите им за покъщнина осветявали старата им квартира. Размечтал се Перо как зимата ще пали камината в малката им планинска къщичка, как ще го напусне най-сетне тоя проклет и шумен град, как ще ходи на лов с мъжете и ще вари сладко от дюли на жена си. Разфантазирала се Маргарита за всички тъкани черги на света, за дантелени покривки и бродирани възглавчки, за медни тигани и ароматни подправки, за врящия чайник на печката, за прането дето се суши на най-силното балканско слънце и най-игривия планински вятър. Мечтаела тя как всичко, ей сега сами ще направят, с тези две ръце ще пипнат, ще погалят дървото, ще си изковат и миндерите и клепалото на врътата. Вижла в своя Перо великан, ковач и дърводелец едновременно, майстор дето всичко може да пипне, да намести, да натъкми.

С неохота се съгласила друг да им събори стените, да им пренареди тиклите, да отпочне ремонта. С неохота, но с разбиране. Още ги държал града, още Перо трябвало да поработи за хляба, още нямал той това време да се отдаде на себе си, на нея, на тоя така сънуван дом. И зачакала Маргарита, време да се намери, работа да се свърши, че да се стигне и до това най-тяхното, най-важното- до дома.

Не щеш ли, на третия месец откакто купили къщата, в онова лято дето ту било най-жежкото, че на сянка 40 градуса вдигало, ту едни дъждове прохладни се вихрели да се чудиш лято ли е есен ли... Та в оня месец, най-шугавия се поболяла лелята на Маргарита. Усетила един ден лелята леко замайване, разлюлала се земята под краката и ,причерняло  та поседнала. На втория пак така, ама дважди. И на третия легнала ще не ще. В събота като я навестила Маргарита, както обикновено леля и вече четвърти ден лежала и не ставала. Малка и суха, от възрастта ли от самотата ли била така изсъхнала в леглото не се виждала. Изчистила Маргарита стаята, викнала Перо и тамън да откарат лелята в тяхната квартира, като се заинатила тая уж дребна женица – не,та не. Цял живот в нейния си дом живаля, не щяла да мре в чужд. Грижила се доколкото може за нея Маргарита, нали едничка роднина и била, че и добре се грижила, но лелята след седмица –две си отишла. Дълго шушукали клюкарките, че тая нейна слабост я довършила. Че слабостта и от самотия била, щото цял живот сама живяла и даже животно ни едно не прибрала. Ама то кой да знае.

Та така в оня месец, дето сезон си нямал Маргарита и Перо се сдобили и с апартамент в града. Пак техен дом, нищо, че наследство от лелята. Ама нали бездетна била лелята, на кой друг да го остави. И тая мечта цял живот дом да си имат, сега така се развихрила и пощуряла, че два им донесла.

Засуетили се съпрузите, замаяли се. Къща на село ли да стягат, апертамент в града ли.И пак ни парите стигали, ни времето, а имането им нараснало. Обикаляла Маргарита ден друг магазините, повъздишала, пък взела решение.

Седмица чертала, смятала, намествала и натъманявала и се заела с ремонт на лелиният апартамент. Вече се виждала като горда стопанка, като човек, който по свой размер и кройка е направил всичко, с нови мебели, с  маса, която още на дърво мирише, спарнята с драперии и рози, ваната с листенца мента вътре и лавандула, кухнята с керамично пано, а на паното ври на печката тенджерка и на бял стол котка спи. Всичко изчислила и премислила до последната подробност. Като сладка вишновка било предвуксването и как ще изненада Перо, как ще му разкаже техния дом, как ще го направи.

Слушал той дълго вечерта жена си, поглеждал неразгадаемите и чертежи през дългата и червеникава коса, опитвал се да отгатне ту тая мебел, ту оная, пък накрая сам се похвалил, че купил порцеланова мивка за къщата им на село.

И така се заизнизали едни дни – ни градски, ни селски. В града живеели, а за селото мислели. Опитала се Маргарита да не му предиря, опитала се да разбере,че за там той отдавна мечтае, че града го гложди, като камъче в обувката му седи и мира не му дава.

Година минала от тая първа вечер, когато Перо купил порцелановата мивка, а те все още си жевели  на квартира. Апартаментът не ремонтиран, къщата не готова. Цяла година, вече 21-вата от съвместния им живот, мечтата за дом още витаела, само дето те вече правили два. Маргарита обгрижвала градския дом, а Перо селския. На тези ремонти края им не се виждал. Тази им обща мечта така желана и лелеяни изведнъж ги разделила, разполовила и всеки се заел своя си дом да прави. Толкова го мечтали тоя общия,само техен, единствен, а то хем два,хем дом нямат.

Цяла година Маргарита не стъпила в селската къща. За пръв път Перо пътувал сам, сам вземал решения, сам кроял стаи и мебели. Ни една отпуска, ни един почивен ден за тая година не били заедно. Едно време, кога лятото дойде се качвали на колата и обикаляли ту морето, ту балкана. Сега тя отивала в апартамента да доизкусорява това-онова, че дано по-бързо се преместят, а той запрашвал за село, като че ли колкото по-натискал газта, толкова по-бързо ще му дойде и пенсионирането.

Така живели не само тая година, така било още три години след първата.

Лягала нощем маргарита изморена от ремонти и мечти и сънувала перо. За пръв път от повече от 20 години го сънувала. Такъв снажен, мусколест, загорял, черен почти като циганин, какъвто първия път го видяла. И щом го видяла за дом и за деца замечтала. Сънувала го нощем, а денем го не виждала. И все не можела да се примири, че сама дом прави, а дом за двама иска. Ходил Перо по чукари и балкани, по селски пътища и ниви, ходил и дом правил. За жена си, за децата, най-естне и той да съгради огнище. На четвертата година станали готови и селската къща и апартамента в града. Огледали ги те – Маргарита къщата, а Перо апартамента. Всеки себе си в своето бил вградил. Дом за чудо и приказ всеки бил направил. Ама само неговото било вътре, само по една душа между стените имало.

И така заживели от насетне – Маргарита в апартамента, а Перо в къщата. Всеки у дома си.

Мона Чобан

* * *

продължение...

Катерина оживи селото, но и то и вдъхна жвот. Постепенно започна да усеща онази близост, за която винаги бе мечтала. Онова споделяне, съпреживяване, сливане с нещо. Вярваше, че тя идва от мъж, от някой с когото любовта е неизбежна. И дълго време тази и представа я държеше в примката на неслучващото се. Не можеше и да си помисли, че именно това усещане може да дойде от някъде другаде. В представите си дотолкова бе отдадена на идеята за любов, че нямаше как да заподозре, че нещо друго може да я направи по-пълна, по-цялостна и истинска.

Когато мъжът и настоя да си купят селска къща в това затънтено място, тя посрещна идеята му без особен възторг. Знаеше, че за него това е особено важно, че му е голям мерак. Тръгна към къщата от любов. По-скоро от разбирането си за любов. Не че обичаше селото, не че обичаше тая или коя да е друга къща. Не беше влюбена нито в тази планина, нито в някаква си модерна идея за отшелничество. Съвсем не. Обичаше мъжа си. Обичаше идеята за семейство и имаше някаква нейна си представа за тази любов. А в представата и се бяха вмъкнали точно такива твърди становища – жена, която обича мъжа си го следва, любовта е нещо взаимно, само обичта може да ти донесе оная топлина и душевен уют и пълнота, които са жизнено необходими, любовта е чувството, което изпитваме към партньора си си, което ни кара да се проумяваме един друг, да се грижим един за друг, да сме заедно споделено.

Такива представи имаше Катерина за любовта и семейството по онова време, когато мъжът и пожела селска къща. Много от тези постулати все още си стоят у нея – ненатрапливо, без да пречат, но доста поскърцващи като стари панти. Като че ли самата тя вече усещаше, че нещо не е точно така или поне не в тази схема, която идеалистично я е владяла винаги. Не че нещо се бе променило, съвсем не. Любовта и към мъжа си остана същата. Неговата към нея се разшири, нарасна, възмажа някак си и той започна да гледа съпругата си с други очи. Макар че самата Катерина все още не забелязваше набъбващата промяна у самата себе си. Явно точно там, където свършваше асфалта и започваха онези 200 метра черен път към селската им къща нещо у нея беше поизостанало, поизмъкнало се от дългогодишния и багаж. Явно точно това нещо се е оказало ненужното и, оковите, които са я спъвали толкова години.

Когато видя къщата за първи път я прие. Не изпадна в особен възторг, но успя да я почувства и да я приеме. Тези 200 метра черен път тогава се оказаха доста черни. Те я стреснаха, изплашиха и хич не и позволиха никакви радости и мераци за бъдеща покупка. Именно заради тях Манол / мъжът и/ трябваше да я уговаря. И двамата не обичаха дългите разисквания и уговорки. Толкова години живеене заедно ги бяха научили да взимат решенията бързо и да ги осъществяват без много приказки. Желанията им обикновено бяха еднакви и нямаше място за много уговорки и дебати. Тоя път Мано /както тя го наричаше/ се наложи да прояви повече характер от обикновено. С благост и настоятелно успя да я убеди, че точно тази къща с този път е чакал винаги. И Катерина склони, преглътна черния път и стана стопанка. В началото трудно минаваше пеша тези двеста метра от края на асфалта, от колата си, до портата. Сетне така свикна с тях, че и се струваха като естествено продължение на нейната си къща. Бързо успя да пречупи навика да стига с колата точно до назначеното място. Приемаше пътчето като игра – колко крачки са до мостчето над баричката, колко до къщата на бай Дано, а до тяхната порта. Опитваше се през тази утъпкана земя да пренася продуктите и това, което носеше от града и всеки път измисляше все нови и нови начини да го прави, увеличаваше товара, изобретяваше различни носила. Не че и беше нужно, но тази игра на изобретателност я увличаше. Този черен път, тези нищо и никакви 200 метра за Катерина само за година –две се преврнаха в най-дългия път от нейния живот, в крайгълния и камък. И там на асфалтираното площадче, там в калната или заснежена пръст, някъде по перилата на мостчето или на оградата на бай Дано останаха и нейните си окови. Ония, които я бяха държали цял живот и все не и даваха да проумее, че и живота и любовта може да са по-големи от това, което тя си представя.

/следва продължение.../

Катерина

Домът на Катерина отново се напълни с всички аромати, които могат да  го завладеят по това време на годината.

Вече четвърти ден обживената къща се гиздеше с все по-нови и нови допълнения. Животът започваше да навлиза в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати – по рецепти и разписание. Към 9 часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. А когато то вече кипне към него се добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъгва канела. Полага неимоверно старание да използва до колкото е възможно продукти само в съвсем натурален вид. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка краве мляко – току що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе се настъргва от канелена пръчка – донесена и някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с магазинерски етикети.

Точно полвин час кафеен ритуал, премесен с дима на ръчно сгъната цигара от листата на местен тютюн, който се отглежда по тези места.

След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, облича кенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите. Краката и са боси, окрасени единствено от ярко червена педикюр. На огромната дъбова маса, ръчно правена поне за 20 души, се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Тогава като по часовник в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.

Вела е по-възрастна от Катерина. Може да и бъде майка, но това се забелязва при много сериозно взиране. Вела е закръглена, с гладко румено лице. Дори селските и одежди не могат да скрият хубостта и. Само нещо в погледа на Вела издава преживените години, миналите страстти - и любови и несгоди, смъртта на 5 годишния и син, когато самата тя е била на 26, грижите по останалите две момчета и момичето, дето все беше болнаво, ама я каква мома излезе.

Вела е тиха, кротка, блага. Силата и е скрита някъде вътре в нея, прибулена от забрадката, покриваща белите и коси. Тази сила пред жени тя не показва. Пристъпва отривисто и с малки крачки, навярно заради ниския си ръст. Не говори много, но знае точно какво прави. И около дъбовата маса двете жени – Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си черно започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея избра за учителка. И вече четвърти ден старата жена пристига и учи по-младата си сестра как се меси хляб, как се влага душа в него, как се забърква с върха на пръстите тестото, как сетне се гали и с каква тежест се притиска с длан, колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата и можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото и е на душата, такава е и средата на хляба.

Жените обядват заедно – топъл, пресен хляб, домашно бито масло и ръчно правен от Катерина ликьор. Младата слуша и попива историите на старата, опитва се да забрабви своите си преживелици и да се потопи в чуждите. След 1-2 чашки ликьор Вела се отпуска, става бъбрива и весела и никога не пропуска накрая да разкаже и по 1-2 пикантни случки. Голямата стъклена врата към двора е отворена, слънцето наднича вече до средата на кухнята, заиграва се с ръцете на двете жени и като ги погледаш тайно можеш да видиш как пръстите късат залците, как течността от чашите навлиза през гърдите и се спуска надолу. А заслуша ли се човек веднага разбира, че Вела учи младата не само хляб да меси. Вела е стара любовчийка. Петдесет години се води тя с мъжа си, докато преди две години той не тръгна по своя естествен път към отвъдното. Но през всички тези години, цялото село знаеше, че поне половината от тях Вела въртя успешно и къща и деца, и мъж, че и Зуко. Всочки знаеха за любовта им, но ни селото, ни мъжа и не понечиха да и се противопоставят. И даже като остана Вела вдовица не остави Зуко, не го взе у тях си, но продължи да го обича, да го има, да го люби. Каквато майсторка на хляба беше Вела, така умееше и любовта. А щедростта и – много странната даваше на младата жена и от едното и от другото си умение.

И идва времето Вела да завърти собствената си къща. Тогава Катерина се преоблича – горе на втория етаж. Поразрошва с ръка всички видове сушащи се плодове – ябълки, круши, сини сливи, дюли. На целия етаж тук и там са разпръснати плодове, които върху бяла хартия съхнат и чакат зимните си часове да оживеят под нова форма.

Следобед Катерина опознава гората, говори си с дърветата и всякакви други нейни обитатели, събира гъби и треви всякакви.

Сетне баба Дона и помага да ги разпознаят, обеснява и кое стърче как се казва, за какво служи, в какви отвари и мехлеми се превръща.

Вечер е време за четене, за поглъщане на чужди истории, мисли и страсти. И за сън, много сън, здрав и спокоен. Сън, несмущаван от никакъв звук, погалван единствено от лекия ветрец, който отмества нежно пердето и навлиза навътре в стаята, за да изглади всичко от деня и изчисти душата като бял лист, за да се пише на нея и утре.

Вече четвърти ден Катерина има своя си нов ритъм. Вече четвърти ден се учи да пече хляб, да разбира треви и билки, да усеща себе си, да живее. Утре ще погали някое дърво, ще му поговори, ще го понатисне и подълбае. На това ще я учи бай Сава – старият дърводелец на селото, който може  най-обикновен пън в резбована дантела да  превърне или в светото разпятие. И под умелите му пръсти и острото длето дървото запява, стене и ридае, смее се ту наивно, ту подигравателно. Мъчна работа е да овладееш дървото, но меракът на Катерина и помага.

Стана пък е майсторка на стана. Явно с името така и е тръгнало. Има и око и сърце да подрежда преждата, цветовете да и говорят, че да ги турне един подир друг така, че друг ред за тях да няма.

Още като купи къщата Катерина видя на тавана дървения стар стан. Запази го, сглоби го и сега Стана я учи и да тъче.

Десетината старци останали в селото са особено щастливи от новата си съседка. Трябваше им почти година време да свикнат с нея. Докато Катерина и мъжа и правеха къщата, ремонтираха я, стягаха я за нов, за друг живот старците наминаваха, цъкаха и поглеждаха под око. “Тия градските, къде чак тук в дивото се забиха? За какво ли им е?”, “ Леле и тоалетната в къщи вкараха, луда работа.”, а някои успокоително споменаваха – “ Ще я напавят тая къща, ще си поиграят и ще я зарежат. Няма и да стъпят след това тук.”. Но Катерина издържа изпита им. Не оправна предвижданията. Направи къщата, стегна я и започна често-често да идва. Сближи се с тоя-оня и започна да се учи на всичко, което старците умееха, всичко, което оставаше вече полу забравено.

През смях им разказваше, че се подготвя за новия си живот, че скоро ще заживее при тях постоянно. Не и вярваха особено, но я обичаха вече. Беше им като късно дошло дете, за което се грижат със специална любов и търпение. Та нали техните отдавна са я по града, я по чужди страни забегнали. Дирят си хляба и щастието. А тя дошла да им говори, че дири нейното си тук. И те я приеха полека-лека, започнаха да и помагат, да я учат, да си пропомнят умения и занаяти.

/ следва продължение.../