Самотен остров

 .

Превключи на втора и пусна чистачките. Всичко това отдавна му беше омръзнало. И дъждът, който валеже, когато му скимне. И вечните парижки задръствания. Нямаше измъкване от тях. Когато и да си тръгне от офиса, все попада в задръстване. Приемаше го вече като неизбежност.

Още малко. Само ден-два и всичко това най-сетне ще приключи

Беше подготвил всичко перфектно. Пет години. Цели пет години вървя към това и ето, че му се вижда края.

Беше на 45 когато започна. Всеки ден работеше само за тази идея, за тази мечта. Виждаше му се далечна, някак мъглява, неосъществима. Аха...пипна ли я. След час-в най-добрия случай ще приключи всичко. Или не, ще започне навярно. Колко преговори, колко блъскане, колко телефонни разговори, колко безсънни нощи и дни в офиса, за да събере парите, да намери нужните хора, да ги убеди. Още час. Ще подпише нужните документи и най-сетне животът им ще започне.

Звънна на жена си. Както винаги тя го очакваше. Предупреди я да се готви за специална вечер. За вечеря навън. За празнуване.

Тя отдавна вече не го разпитваше. Знаеше,че е потаен. Потаен до нивото на агент от специалните служби. Че няма смисъл да пита, нито да разпитва. Да се опитва да измъкне каквото и да е от него. Никога не споделяше – ни добро, ни лошо.Когато решеше,че му се говори сам идваше. Никога не я питаше даже дали иска да го чуе. Просто сядаше и се изповядаше пред нея. Затова и нейното “добре” му бе достатъчно. Знаеше, че ще е готова. Че ще очаква мълчаливо завръщането му. Ще го придружи до ресторанта. Чак там щеше да и каже. Да и покаже документите. Да сбъдне мечтите и. Усещаше,че тя иска точно това. Че отдавна мечтае за този подарък. За такъв нов живот. И този живот най-сетне щеше да започне.

Защо ли не напусна днес? Т.е. няма и какво да напуска. Просто ще продаде дяла си от фирмата. И ще забегнат. Най-сетне. Това, което са искали. Да забегнат на самотен остров.

Е, самотни острови отдавна нямаше. Но в погледа и го прочете, в очите и видя още преди пет години, че това е мястото. Още първия ден, когато го откриха усети, че само така може да я направи щастлива. Че само така може да я има изцяло, за себе си, за тях. Това беше съвършеният залив. Съвсем самотен, с огромните скали от двете му страни, с малкото пътче – стръмно и черно, което стига съвсем долу до плажа. Тя се влюби в оная съборетина – бивш бар от пръв поглед. Помечта половин час, как може да живее тук до края на дните си и той усети, че това е единственият подарък който си струва.

Вече пет лета се връщат там. Все на това място. И как само я изигра. Тя така и не подозираше плановете му. Когато изчезваше през деня все го подиграваше, че играе табла с рибарите в Сарти. Ха-ха...тя го биела на табла, затова и следобед ходел да играе с рибарите - “да хванеш и ти някоя ръка”. И докато жена му си дремваше в хотелската стая, той така добре замаскира всичко, че тя дори не подозираше къде се губи по час-два. Още малко, още малко и ще я направи най-щастливата жена на света. Ще и поднесе на тепсия точно това, за което са мечтали и двамата, това, за което той се блъскаше последните пет години.

Колите бавно мърдаха една след друга. Само дано не го забави това проклето задръстване.

Запали цигара и вече видя следващите години. Беше организирал всичко.

Гърците са мързеливи, но алчни. Много време му отне да уговори кмета, но ето, че   успя да вземе залива за 30 години. 30 години стопанисване-повече не му трябва. Пък нататък ще видят. Местинте майстори, вярно вдигнаха си цената, но за месеци ще пристроят бара, ще го стегнат, ще им направят малка къщичка отстрани. Мария нали това иска. Малка къщичка, само за тях двамата. И един прекрасен бар с дива музика. Малко реклама и сърфистите ще се изсипят. Това си е залив само за отбрани. А и вятърът там е супер подходящ за сърф. Мария ще забърква коктейли на бара- много е добра в коктейлите. А той ще си пуши лулата на тръстиковия стол от ляво. Колко пъти му е разказвала тя тази си фантазия. Той в ленен панталон и кенарена риза. Бос, задължително бос и много загорял. Винаги е харесвала тенът му. “Ти и слънцето сте перфектните любовници” му казваше тя, когато го целуваше по врата из всвъзможните средиземноморски плажове. Та той ще си пие узото, ще пуши лула и ще оглежда стойните сърфистки. Мария най-сетне ще е доволна. Не само заради коктейлите. Тя е най-добрият слушател. Никога не пита, не прекъсва, слуша внимателно и отдадено. Обожава да слуша. Обожава да попива чужди истории. Сърфистите ще се редят на опашка пред бара и ще и споделят. Като на майка, като на роднина, като на нежна любовница.

......

Не...никаква любовница. Тя си е само негова. Ще слуша сърфистите, но ще си ляга с него. А вечер на техния, само техен малък плаж ще се изсипват сърфисти, момичета, туристи и за техните щури купони ще се говори дълго.

Загаси цигарата и се погледна в огледалото. Мария обичаше брадата му. Вече трета година ходи с брада и то заради нея. Прекара ръка през брадата си и видя колко е побеляла последно време. Е, тъкмо ще се впише в пейзажа. Не е редно на самотен залив да не е с бяла брада. Това си е част от легендата, от тяхната приказка. А и няма как-миналия месец навърши 50.Солидна възраст. Тъкмо възраст за бягство.

Вярно на Мария нейните 46 не и личаха. Явно има жени, които остаряват красиво. Точно като Мария като Маргьорит Дюрас, като София Лорен... Мария все още приличаше на 35 годишна. Боже, какво остаряване...Млада е. Безобразно млада. Но тя ще тръгне с него. Убеден е. Тя ненавижда Париж. Никога не го е харесвала. Никога не се е чувсвала добре в този град. Винаги е мечтала за някое такова усамотено и красиво място, целунато от богове и дяволи. Той знае, че тя ще го последва. Затова и работеше денонощно последните пет години. За нея, за него, за тях... За да направят своя си рай. Там- сред сърфисти и рибари.

Там тя ще е само негова. Там ще е истиската им любовна история. Ще са заедно денонощно. Не като до сега – по 6-8 часа на денонощие и то предимно прекарани в сън. Понякога се буди и я гледа как спи. Все не му стига времето за нея. Все не може да и се нарадва, да я попие с очи и тяло. Но поне знае защо го правеше. Сега вече ще имат цялото време на света. Само той, тя и сърфистите. Сърфистите...?! Хм...

Неее Мария не е такава. Тя е само негова. Чакала е този залив така дълго. Сега е вемето вече да се наживеят. Сега ще е с него. Завинаги. Тя няма да се заплесне по някой сърфист. Е, вярно, че те са добре сложени, мускулести и стегнати. Вярно че в неопрените са така пимамливи. Вярно, че винаги имат в арсенала си по няколко замайващи истории, а тя така обича да слуша. Но все пак... Няма жена на която да и подариш залив, а тя да се заплесне по някой, който само гони вятъра...

Колоната тръгна по-бързо. Най-накаря – отпуши се. Сега ще натисне педала и ще приключи най-сетне. Подписва докумените и се прибира. По-рано от обикновено, но и има защо. Това е чакал от години. Точно тази вечер, точно тази нощ.

Пристрои се надясно, превключи на трета и отново запали цигара. Изведнъж не разбра дали дима в очите му е от цигарата или от обърканите мисли. Една се беше загнездила здраво някъде из потока от изречения. И изведнъж я видя. Мария. Красива със стегната си на тила коса в кок, с бяла роба, боса как се смее на бара с един от сърфистите. Не, той не е по-млад от него, но тя е потънала в погледа му цяла, тя го обгръща със смях и мераци...  И той проумя – това не е обикновен разговор, просто разказ, някаква си случайна среща. Това е пълно съединение – между Мария и сърфиста. Изведнъж тази въобразима история го стресна, заслепи го като светкавица и разбра, че подарявайки и тяхната мечта, той и подарява и изкушението.

Потръпна, тръпки пробягаха по гърба му, челюстта му се стегна и тялото само се сгъна някак импулсивно и неестествено.

Отби и спря до тротоара. Извади мобилния си и набра номера на нотариуса.

-         Не ме чакай сега. Ще мина утре да поговорим. Не, отказвам се. Няма да има сделка. Не искам този залив. Приятна вечер!

Отново запали колата и потегли към СВОЯТА Мария.