Катерина

Домът на Катерина отново се напълни с всички аромати, които могат да  го завладеят по това време на годината.

Вече четвърти ден обживената къща се гиздеше с все по-нови и нови допълнения. Животът започваше да навлиза в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати – по рецепти и разписание. Към 9 часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. А когато то вече кипне към него се добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъгва канела. Полага неимоверно старание да използва до колкото е възможно продукти само в съвсем натурален вид. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка краве мляко – току що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе се настъргва от канелена пръчка – донесена и някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с магазинерски етикети.

Точно полвин час кафеен ритуал, премесен с дима на ръчно сгъната цигара от листата на местен тютюн, който се отглежда по тези места.

След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, облича кенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите. Краката и са боси, окрасени единствено от ярко червена педикюр. На огромната дъбова маса, ръчно правена поне за 20 души, се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Тогава като по часовник в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.

Вела е по-възрастна от Катерина. Може да и бъде майка, но това се забелязва при много сериозно взиране. Вела е закръглена, с гладко румено лице. Дори селските и одежди не могат да скрият хубостта и. Само нещо в погледа на Вела издава преживените години, миналите страстти - и любови и несгоди, смъртта на 5 годишния и син, когато самата тя е била на 26, грижите по останалите две момчета и момичето, дето все беше болнаво, ама я каква мома излезе.

Вела е тиха, кротка, блага. Силата и е скрита някъде вътре в нея, прибулена от забрадката, покриваща белите и коси. Тази сила пред жени тя не показва. Пристъпва отривисто и с малки крачки, навярно заради ниския си ръст. Не говори много, но знае точно какво прави. И около дъбовата маса двете жени – Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си черно започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея избра за учителка. И вече четвърти ден старата жена пристига и учи по-младата си сестра как се меси хляб, как се влага душа в него, как се забърква с върха на пръстите тестото, как сетне се гали и с каква тежест се притиска с длан, колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата и можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото и е на душата, такава е и средата на хляба.

Жените обядват заедно – топъл, пресен хляб, домашно бито масло и ръчно правен от Катерина ликьор. Младата слуша и попива историите на старата, опитва се да забрабви своите си преживелици и да се потопи в чуждите. След 1-2 чашки ликьор Вела се отпуска, става бъбрива и весела и никога не пропуска накрая да разкаже и по 1-2 пикантни случки. Голямата стъклена врата към двора е отворена, слънцето наднича вече до средата на кухнята, заиграва се с ръцете на двете жени и като ги погледаш тайно можеш да видиш как пръстите късат залците, как течността от чашите навлиза през гърдите и се спуска надолу. А заслуша ли се човек веднага разбира, че Вела учи младата не само хляб да меси. Вела е стара любовчийка. Петдесет години се води тя с мъжа си, докато преди две години той не тръгна по своя естествен път към отвъдното. Но през всички тези години, цялото село знаеше, че поне половината от тях Вела въртя успешно и къща и деца, и мъж, че и Зуко. Всочки знаеха за любовта им, но ни селото, ни мъжа и не понечиха да и се противопоставят. И даже като остана Вела вдовица не остави Зуко, не го взе у тях си, но продължи да го обича, да го има, да го люби. Каквато майсторка на хляба беше Вела, така умееше и любовта. А щедростта и – много странната даваше на младата жена и от едното и от другото си умение.

И идва времето Вела да завърти собствената си къща. Тогава Катерина се преоблича – горе на втория етаж. Поразрошва с ръка всички видове сушащи се плодове – ябълки, круши, сини сливи, дюли. На целия етаж тук и там са разпръснати плодове, които върху бяла хартия съхнат и чакат зимните си часове да оживеят под нова форма.

Следобед Катерина опознава гората, говори си с дърветата и всякакви други нейни обитатели, събира гъби и треви всякакви.

Сетне баба Дона и помага да ги разпознаят, обеснява и кое стърче как се казва, за какво служи, в какви отвари и мехлеми се превръща.

Вечер е време за четене, за поглъщане на чужди истории, мисли и страсти. И за сън, много сън, здрав и спокоен. Сън, несмущаван от никакъв звук, погалван единствено от лекия ветрец, който отмества нежно пердето и навлиза навътре в стаята, за да изглади всичко от деня и изчисти душата като бял лист, за да се пише на нея и утре.

Вече четвърти ден Катерина има своя си нов ритъм. Вече четвърти ден се учи да пече хляб, да разбира треви и билки, да усеща себе си, да живее. Утре ще погали някое дърво, ще му поговори, ще го понатисне и подълбае. На това ще я учи бай Сава – старият дърводелец на селото, който може  най-обикновен пън в резбована дантела да  превърне или в светото разпятие. И под умелите му пръсти и острото длето дървото запява, стене и ридае, смее се ту наивно, ту подигравателно. Мъчна работа е да овладееш дървото, но меракът на Катерина и помага.

Стана пък е майсторка на стана. Явно с името така и е тръгнало. Има и око и сърце да подрежда преждата, цветовете да и говорят, че да ги турне един подир друг така, че друг ред за тях да няма.

Още като купи къщата Катерина видя на тавана дървения стар стан. Запази го, сглоби го и сега Стана я учи и да тъче.

Десетината старци останали в селото са особено щастливи от новата си съседка. Трябваше им почти година време да свикнат с нея. Докато Катерина и мъжа и правеха къщата, ремонтираха я, стягаха я за нов, за друг живот старците наминаваха, цъкаха и поглеждаха под око. “Тия градските, къде чак тук в дивото се забиха? За какво ли им е?”, “ Леле и тоалетната в къщи вкараха, луда работа.”, а някои успокоително споменаваха – “ Ще я напавят тая къща, ще си поиграят и ще я зарежат. Няма и да стъпят след това тук.”. Но Катерина издържа изпита им. Не оправна предвижданията. Направи къщата, стегна я и започна често-често да идва. Сближи се с тоя-оня и започна да се учи на всичко, което старците умееха, всичко, което оставаше вече полу забравено.

През смях им разказваше, че се подготвя за новия си живот, че скоро ще заживее при тях постоянно. Не и вярваха особено, но я обичаха вече. Беше им като късно дошло дете, за което се грижат със специална любов и търпение. Та нали техните отдавна са я по града, я по чужди страни забегнали. Дирят си хляба и щастието. А тя дошла да им говори, че дири нейното си тук. И те я приеха полека-лека, започнаха да и помагат, да я учат, да си пропомнят умения и занаяти.

/ следва продължение.../