вторник, 21 декември 2010 г.

Весела Коледа, Карлос!



Френската администрация е особено общителна. Всички институции се скъсват да ни изпращат писма, да заливат пощенската ни кутия ту със сметки, ту с някакви уточнителни инструкции, ту да ни искат още един и още един документ.
На живеещия в Париж човек му се налага дневно да прочита поне 5-6 официално клиширани писма.
Не е като съвременния софянец, чиято пощенска кутия зее празна, най-често с разбита вратичка.
Тук пощенските кутии са подредени като войничета, като малки оловни войничета, с които са си играли момченцата в 19 век. Едноцветни, с малки отворчета, със секретни ключалки и изрядни еднакви надписи.
Прибирането на пощата си е цял ритуал. Всеки застава пред дългата редица с пощенски кутии. Отваря своята си, награбва купчината писма, изхвърля рекламите в кошчето до стената и понася нагоре камарата от пликове. Не ги преглеждат набързо в асансьора, неее. Внимателно в къщи се отваря всяко писмо, прочита се един път, втори. Човека се опитва да вникне в строгия, делови и безумен административен стил на общуване. Сетне писмото се заделя и му се обръща подобаващо внимание. Т. е. подходящия отговор се изпраща където  е нужно.
И така взаимоотношенията с френската администрация са нещо като между досадно, но неизменно задължение с привкус на известна доза мистика.
Събота. Няколко дни преди Коледа. Вълшебно време. Навярно някъде звънят звънчета, пътуват шейни, белобрадия старец гръмко разнася своето хо-хо-хо. Някъде. Не и тук. Снегът в Париж отсъства. Навярно е наминал нощес, но следите му около обяд са съвсем бегли. Минал и заминал. Студ и вятър се чудят дали да не го обърнат на дъжд.
Лапаме лакомо палачинки за закуска, наблюдавайки мъките на времето, докато взима решение какво ли му се иска. И на нас ни се иска да е някак си коледно, да е а-ха празнично. Ще ни се, ама не става. Ама и това парижко време хич не помага на настроението.
Добре, че е интернет, добре, че освен пощенска кутия имам и мейл. Отварям го. Вътре има тоооолкова много писма. Не, не лични, не съвсем до мен, но все пак на моята поща. Картички – виртуални, пеещи, мърдащи, поздравителни. Хората ме поздравяват за коледа, за нова година, за всичките му наближаващи празници. Става ми някак си по-топличко, по-уютно. Какво като в полето “до” освен моя адрес има изредени поне още двадесетина. Какво като никой не е седнал, не взел химикал в ръка, не е надписал с неравен почерк истинска хартиена картичка, над която да е играл дъха му. Какво като точно тази картинка и тези мърдащи еленчета са предназначени не само за мен, а за още много,много хора и то в едно и също писмо. Та нали все пак имам картички-не една и две, а поне 18. Та нали и моя адрес се мъдри сред многото. Така е то. Имаме си бързи пощи и бързи картички, бързи поздравления. Живеем все пак в забързано време, кой ще ти пише картички на ръка, ще ходи до пощата, ще им лепи марки с език и ще ги пуска...
При поденото “ Djingal Bels”, от поредната екранна картичка коледното настроение някак си идва, дощява ми се нещо по-така. Еврика! На "Шан-з-Елизе"  има базар-коледен. Как не съм се сетила до сега. Ледени скулптори, малки дървени къщички, които продават каквото ти се ще, че и каквото не ти се ще. Миризмата на печени кестени върлува от Конкорд до Триумфалната арка. Пушени бутове и греяно вино в пластмасови чаши. Какво повече му трябва на човек.
Е, нямало сняг. Е, нямало кой да заколи прасето в двора. Е, нямало коледари. И какво като няма. Важното е настроение да има.
Домачадието е във възторг от новата ми идея. Обличаме се бързо-ту като за държ,ту като за вятър. И поемаме навън към големия театър на цивилизацията.
Във фоаето на блока понечвам да отворя пощенската кутия. Навикът си е навик. Мъжът ми недоволства. Явно му е прекалено коледно и срещата с френската администрация в този момент е повече от нелепа. Но любопитството ми надделява. Отключвам. Само ще погледна, даже няма да взимам писмата. Ще надзърна само. Ей, от това навикът няма отърване.
Само че в пощата ни се мъдри малко бяло пликче. Такова,свитичко,някак срамежливо. Без адрес. Само надпис Ivanovi. Внимателно го разпичатваме. Да, да ние сме Иванови, но... такова писмо без адрес, без марка и печат...
Божко, хубаво е, неочаквано, прекрасно. По пръстите ми залепва “сребърен” прашец. От малката, красива, умилителна картичка. Кой ли се е сетил да ни пусне хартиена картичка в пощенската кутия? И това ако не е чудо? И това ако не го е направил дядо Коледа? Просто няма кой друг.
Семейството ми събира глави над чудото. Четем, прекъсваме се един друг, тръпнем.
Смешновато, умилително, детски стихче с пожелания всякакви, прекрасни и новогодишни.
Нереално е. И навън започва да прехвърча сняг. А “сребърния” прашец от картичката полепва по пръстите на всички ни.
Дочитаме четиристишието написано на ръка. Подпис: Портиера – Карлос Естебес.
Поглеждам семейството си – те са наистина щастливи. Те се чувстват важни, почитани. И Коледата бляска в ъгълчето на очите им. Тичат към колата и се надвиквакват, обсъждайки пощенското ни чудо. Тичат под прехвърчащите снежинки. Ама и сняг заваля точно навреме. Значи празниците могат да започнат.
Вече имаме това, което ни трябва – топлинката на малката картонена картичка. И нашият дядо Коледа – погтугалецът портиер. Весела Коледа, Карлос!




сряда, 15 декември 2010 г.

Самотен остров



 .

Превключи на втора и пусна чистачките. Всичко това отдавна му беше омръзнало. И дъждът, който валеже, когато му скимне. И вечните парижки задръствания. Нямаше измъкване от тях. Когато и да си тръгне от офиса, все попада в задръстване. Приемаше го вече като неизбежност.
Още малко. Само ден-два и всичко това най-сетне ще приключи
Беше подготвил всичко перфектно. Пет години. Цели пет години вървя към това и ето, че му се вижда края.
Беше на 45 когато започна. Всеки ден работеше само за тази идея, за тази мечта. Виждаше му се далечна, някак мъглява, неосъществима. Аха...пипна ли я. След час-в най-добрия случай ще приключи всичко. Или не, ще започне навярно. Колко преговори, колко блъскане, колко телефонни разговори, колко безсънни нощи и дни в офиса, за да събере парите, да намери нужните хора, да ги убеди. Още час. Ще подпише нужните документи и най-сетне животът им ще започне.
Звънна на жена си. Както винаги тя го очакваше. Предупреди я да се готви за специална вечер. За вечеря навън. За празнуване.
Тя отдавна вече не го разпитваше. Знаеше,че е потаен. Потаен до нивото на агент от специалните служби. Че няма смисъл да пита, нито да разпитва. Да се опитва да измъкне каквото и да е от него. Никога не споделяше – ни добро, ни лошо.Когато решеше,че му се говори сам идваше. Никога не я питаше даже дали иска да го чуе. Просто сядаше и се изповядаше пред нея. Затова и нейното “добре” му бе достатъчно. Знаеше, че ще е готова. Че ще очаква мълчаливо завръщането му. Ще го придружи до ресторанта. Чак там щеше да и каже. Да и покаже документите. Да сбъдне мечтите и. Усещаше,че тя иска точно това. Че отдавна мечтае за този подарък. За такъв нов живот. И този живот най-сетне щеше да започне.
Защо ли не напусна днес? Т.е. няма и какво да напуска. Просто ще продаде дяла си от фирмата. И ще забегнат. Най-сетне. Това, което са искали. Да забегнат на самотен остров.
Е, самотни острови отдавна нямаше. Но в погледа и го прочете, в очите и видя още преди пет години, че това е мястото. Още първия ден, когато го откриха усети, че само така може да я направи щастлива. Че само така може да я има изцяло, за себе си, за тях. Това беше съвършеният залив. Съвсем самотен, с огромните скали от двете му страни, с малкото пътче – стръмно и черно, което стига съвсем долу до плажа. Тя се влюби в оная съборетина – бивш бар от пръв поглед. Помечта половин час, как може да живее тук до края на дните си и той усети, че това е единственият подарък който си струва.
Вече пет лета се връщат там. Все на това място. И как само я изигра. Тя така и не подозираше плановете му. Когато изчезваше през деня все го подиграваше, че играе табла с рибарите в Сарти. Ха-ха...тя го биела на табла, затова и следобед ходел да играе с рибарите - “да хванеш и ти някоя ръка”. И докато жена му си дремваше в хотелската стая, той така добре замаскира всичко, че тя дори не подозираше къде се губи по час-два. Още малко, още малко и ще я направи най-щастливата жена на света. Ще и поднесе на тепсия точно това, за което са мечтали и двамата, това, за което той се блъскаше последните пет години.
Колите бавно мърдаха една след друга. Само дано не го забави това проклето задръстване.
Запали цигара и вече видя следващите години. Беше организирал всичко.
Гърците са мързеливи, но алчни. Много време му отне да уговори кмета, но ето, че   успя да вземе залива за 30 години. 30 години стопанисване-повече не му трябва. Пък нататък ще видят. Местинте майстори, вярно вдигнаха си цената, но за месеци ще пристроят бара, ще го стегнат, ще им направят малка къщичка отстрани. Мария нали това иска. Малка къщичка, само за тях двамата. И един прекрасен бар с дива музика. Малко реклама и сърфистите ще се изсипят. Това си е залив само за отбрани. А и вятърът там е супер подходящ за сърф. Мария ще забърква коктейли на бара- много е добра в коктейлите. А той ще си пуши лулата на тръстиковия стол от ляво. Колко пъти му е разказвала тя тази си фантазия. Той в ленен панталон и кенарена риза. Бос, задължително бос и много загорял. Винаги е харесвала тенът му. “Ти и слънцето сте перфектните любовници” му казваше тя, когато го целуваше по врата из всвъзможните средиземноморски плажове. Та той ще си пие узото, ще пуши лула и ще оглежда стойните сърфистки. Мария най-сетне ще е доволна. Не само заради коктейлите. Тя е най-добрият слушател. Никога не пита, не прекъсва, слуша внимателно и отдадено. Обожава да слуша. Обожава да попива чужди истории. Сърфистите ще се редят на опашка пред бара и ще и споделят. Като на майка, като на роднина, като на нежна любовница.
......
Не...никаква любовница. Тя си е само негова. Ще слуша сърфистите, но ще си ляга с него. А вечер на техния, само техен малък плаж ще се изсипват сърфисти, момичета, туристи и за техните щури купони ще се говори дълго.
Загаси цигарата и се погледна в огледалото. Мария обичаше брадата му. Вече трета година ходи с брада и то заради нея. Прекара ръка през брадата си и видя колко е побеляла последно време. Е, тъкмо ще се впише в пейзажа. Не е редно на самотен залив да не е с бяла брада. Това си е част от легендата, от тяхната приказка. А и няма как-миналия месец навърши 50.Солидна възраст. Тъкмо възраст за бягство.
Вярно на Мария нейните 46 не и личаха. Явно има жени, които остаряват красиво. Точно като Мария като Маргьорит Дюрас, като София Лорен... Мария все още приличаше на 35 годишна. Боже, какво остаряване...Млада е. Безобразно млада. Но тя ще тръгне с него. Убеден е. Тя ненавижда Париж. Никога не го е харесвала. Никога не се е чувсвала добре в този град. Винаги е мечтала за някое такова усамотено и красиво място, целунато от богове и дяволи. Той знае, че тя ще го последва. Затова и работеше денонощно последните пет години. За нея, за него, за тях... За да направят своя си рай. Там- сред сърфисти и рибари.
Там тя ще е само негова. Там ще е истиската им любовна история. Ще са заедно денонощно. Не като до сега – по 6-8 часа на денонощие и то предимно прекарани в сън. Понякога се буди и я гледа как спи. Все не му стига времето за нея. Все не може да и се нарадва, да я попие с очи и тяло. Но поне знае защо го правеше. Сега вече ще имат цялото време на света. Само той, тя и сърфистите. Сърфистите...?! Хм...
Неее Мария не е такава. Тя е само негова. Чакала е този залив така дълго. Сега е вемето вече да се наживеят. Сега ще е с него. Завинаги. Тя няма да се заплесне по някой сърфист. Е, вярно, че те са добре сложени, мускулести и стегнати. Вярно че в неопрените са така пимамливи. Вярно, че винаги имат в арсенала си по няколко замайващи истории, а тя така обича да слуша. Но все пак... Няма жена на която да и подариш залив, а тя да се заплесне по някой, който само гони вятъра...
Колоната тръгна по-бързо. Най-накаря – отпуши се. Сега ще натисне педала и ще приключи най-сетне. Подписва докумените и се прибира. По-рано от обикновено, но и има защо. Това е чакал от години. Точно тази вечер, точно тази нощ.
Пристрои се надясно, превключи на трета и отново запали цигара. Изведнъж не разбра дали дима в очите му е от цигарата или от обърканите мисли. Една се беше загнездила здраво някъде из потока от изречения. И изведнъж я видя. Мария. Красива със стегната си на тила коса в кок, с бяла роба, боса как се смее на бара с един от сърфистите. Не, той не е по-млад от него, но тя е потънала в погледа му цяла, тя го обгръща със смях и мераци...  И той проумя – това не е обикновен разговор, просто разказ, някаква си случайна среща. Това е пълно съединение – между Мария и сърфиста. Изведнъж тази въобразима история го стресна, заслепи го като светкавица и разбра, че подарявайки и тяхната мечта, той и подарява и изкушението.
Потръпна, тръпки пробягаха по гърба му, челюстта му се стегна и тялото само се сгъна някак импулсивно и неестествено.
Отби и спря до тротоара. Извади мобилния си и набра номера на нотариуса.
-         Не ме чакай сега. Ще мина утре да поговорим. Не, отказвам се. Няма да има сделка. Не искам този залив. Приятна вечер!
Отново запали колата и потегли към СВОЯТА Мария.

петък, 10 декември 2010 г.

Денка и Игнат




Притъмнява вече. Само уличната лампа проблясква върху натрупалия сняг. По улицата снега е мръсен и мокър,почти сивкав.Но на детската площадка отсреща се задържа вече втори ден. Катерушката прилича на склон за скиори. И отблясъците му под лапмата осветяват прозорците. Добре, че  пристигнах още по обяд.Сега съвсем е сковало.А тук е така приятно да държа малката и и топла ръка в своята.
Отвори очи. Погледна ме.Май пак иска да ми каже нещо.

-        Ама ти само кажи на мама да не се кара,аз ей сега ще дойда.
-        Да,да ще и кажа.Не бой се.Ще и кажа.- побързах да я успокоя аз.личеше и, че се страхува. Но и имаше нужда да ми разкаже,затова я оставих да продължи.
-        Аз за малко уж само излязох, ама така добре ми беше,че не ми се прибираше дома. И така си и останах на улицата. Знаеш ли, не щото съм опърничева. Аз подир татю излюзох, да го изпратя. Най-обичам сутрин тате като тръгва за работа, да излизам с него. Да повървя по улицата.Така, до него. Да го проводя до трамвая. Да го видя как се качва с другите хора. Да си дупчи билетчето... И тогава се обръщам и тръгвам назад. И си вървя бавно по улицата и се оглеждам, а понякога подскачам. И така докато стигна до в къщи. Ама мама все ми се кара. Чу ли,кажи и че си бил с мен.Кажи и да не вика много.
-        Ще и кажа,не бой се. Само хапни още малко.- нямаше нужда от уговорки,но аз исках да се погрижа за нея, да я прилаская някак си.
-        Добре,добре. Ям си аз.Ям си.Всичко си изяждам напоследък.Само тя да не ме гълчи. Все не ме пуска сама навън. А то какво ще ми стане-нищо. Мога да се пазя, а и нищо не ме плаши. Аз съм смело момиче. То от мен като не ме е страх, от какво да се плаша. Нищо страшно няма ни по улиците,ни по поляните. Лято като отидем на село тя пак не ме пуска никъде. А там има народ много. Аз там едно момче съм си харесала. Знаеш ли, голям хубавец е.Ама ти на мама това не и го казвай. Такъв висок, малко слабичък и с едни очи змийски.Ама на мен такива ми харесват.А и той после като отиде в казармата ще се налее, ще стане едър и хубав. Пък като се върне,може и да се оженим. Нали го виждам как ме гледа. И като отидем на реката, все до мен върви. И във водата с мен се къпе. А после палят огън момчетата, да си сушим роклите и той до мен сяда и ми държи роклята да съхне. Ама инак мълчи.Нищо не казва.Такъв е един мълчалив.Явно селските момчета са така. Не ги бива много с думите. Не е каго градските.Много мило приказват, ама най-често лъжат. И се познава веднага, че те лъжат, та и безинтересно ми става. Затова и този Игнат по-ми харесва от градските момчета. А и хубаво звучи нали – Игнат и Денка. Само мама да не научи,че каквато е... Не знам кво съм и сторила, ама все ме гълчи. Даже нищо да не правя тя сама ще си намери за какво да мърмори. А уж всичко ни е наред. Тате е такъв благ човек.И той като Игнат – върне се вечер и мълчи. А мама говори,говори.Той слуша, или може и да не слуша,но мълчи и си дава важен вид. А тя все недоволна. Ту не съм направила нещо като хората, ту нещо излишно съм направила. Даже не мога да я разбера що така. А инаква беше. Миналата година съвсем друга беше. Ама като замина тате командировка, нямаше го три дни само. И като се върна през нощта нещо двамата дълго си говореха в стаята. Така тихо, ама твърдо. Тя говореше,той говореше и по някое време и двамата хлипаха.Явно проплакваха. Какво стана тогава в оная нощ така и не разбрах.Ама от тогава тате млъкна, а мама взе да мърмори. И да е все недоволна. Не и казвай, че съм ти казала. То нали това са семейни работи. Знам, че не е добре да се говори така, ама не ме свърта.Все ми се ще на някой да го кажа. Ти само не и казвай, че на теб съм ти казала. – страхът все повече разтърсваше тялото и. Лежеше сгушена, потопена в мислите и страховете си.
-        Няма, няма. Няма да кажа на никого. И на майка ти няма да кажа. Само хапни още малко.Нищо не ядеш цял ден. – защо ли аз упорствам чак толкова...какво е едно ядене повече или по-малко...продължих да я слушам.
-        Е как да не ям.Ама и ти си един.Като мама си-все мърмориш. Не ми се карай де. Аз сега ще поизляза още малко и ще си дойда пак дома. Само никой да не ми се кара. То нали сега е лято, денят е дълъг.Може малко да се помотае човек. Сега като изляза, ти се направи, че не си ме виждал. Да не ми се кара никой. А аз ще ида надолу към барата. Там момчетата риба ловят. И Игнат навярно е с тях. Знаеш ли колко е хубаво на реката. Има едни такива тополи около брега.  Големи, кичести и хвърлят сянка поне до половината вода на реката. И сега в тая жега там е хладно.И под тополите, че и във водата.Хладно,подухва лекинко. И сядаме ние на брега с Игнат и мълчим.Като ловят момчетата риба трябва да се мълчи. Иначе рибата се плаши и бяга. Тя е като хората – чуе ли много шумотевица и побягва. Нали е селска рибата, не градска. Ние в града говорим много, а хората на село мълчат. Не знам защо така, ама са по-мълчаливо. Навярно защото на нас тук улиците са ни тесни и от двете им страни само блокове,блокове-няма какво да се гледа. И като тръгнеш с някой по улицата само можеш да говориш,друга работя си нямаш. А на реката, знаеш ли, от брега до гората отсреща има цяла поляна. Такава огромна, голяма, и тревата по нея висока.Само една малка пътечка така на зиг заг заобикаля,че да стигнеш по нея до гората. А на средата на поляната онова дърво голямото – половината си расте, а половината изсъхнало. Няма къде да видиш на друго място такова дърво. Странна работа. Та като тръгнеш по полянката и има маса неща за гледане. Ту гората отсреща,кичеста такава, със сенки, със светлина дето се поцежда между дърветата. Пообрънеш се, а отзад реката – на тоя бряг тополите, на оня отсреща скали – голи и големи,стръмни. А поляната светла,светла и колкото повече вървиш по нея светлината става по-силна. Ама не гори очите-само свети. Като че ти показва пътя. То лятото горещо тая година. Слънцето прежуря даже през ей такива тънки рокли като моята. Ама пак си е жега. И свети,свети онова ми ти слънце. Ти само не казвай на мама, че аз пак на реката съм била с Игнат. Че нали ти казах, каквато е станала ще има да мърмори, ще има да гълчи.
А по хубаво от това няма-да ходиш по поляната и пътеката да става все по-светла, все по-топла.... – тя видимо се успокои. Кожата и ставаше все по-бледа и прозрачна,на устните и имаше усмивка и цялото и лице изведнъж стана необичайно спокойно. Целият страх изчезна...
-        Спи сега... Спи спокойно...
20.32 часа.Вече никой няма да и се кара. Никой. Никога. Звъннах. В стаята влезе забързана сестрата. Въпреки, че сама знаеше,че няма защо да бърза вече. Склопи очите и и позвъни за дежурния лекар. 
А все си мислех, че и баба ми Денка ще си отиде призори, като дядо Игнат...
  

сряда, 8 декември 2010 г.

3-б /един подслушан разговор/

-        Мими, знаеш ли,  Анджелина Джоли родила близнаци?
-        Знам, още в понеделник. По-гадното е че Ейми Уайнхауз е приета в болница.
-        Защо бе? Какво и е.
-        Не знам, не разбрах, ама е гадно. Чакай бе Мишо, не виждаш ли че говорим...
-        Айде бе,глупости-дреме ми за Ейми Уайнхауз.Тая пък за ква се има. Какви неща стават последно време- вие с глупости се занимавате.
-        А, че какво пък толкова става?
-        Е,браво.Ама сте много неинформирани.
-        Ти пък като си много информиран, вземи кажи.
-        Как какво- Уолстрийт се е сринал и вчера пак се качил петрола
-        Айде бе, голямо важно. И какво от това?
-        Божеее, жени...Как какво-знаеш ли сега какво ще стане.
-        Какво? Ти пък много знаеш какво ще стане.
-        Чакайте,сега ще обесня, Мишо не е в час. Той не разбира много от анализи. Ама сега като скочи петрола да видиш как ще се вдигнат цените, и бензина и хляба,че и парното даже.
-        На тебе пък кво ти дреме от това.
-        Как какво ма, ще паднат акциите, а семейството ми знаеш ли колко има. Тая криза ще ни съсипе.
-        Айде бе, щяла кризата да те съсипе. Ти самия си си съсипан отдавна. Не виждаш ли, че никой не те харесва.
-        Ха, никой не ме харесвал. Ти ще ми кажеш.
-        Аз я, погледни се с тия дънки на кво приличаш.
-        Много са си му добри дънките. Ти като му стигнеш на Владо до акъла,тогава му гледай дънките.
-        Ау, Мишо защитника... Те и твоите такива.
-        Такива ами,щото са модерни.
-        Ако искате да знаете и двамата, такива дънки от миналата пролет не вървят. Вземете се стегнете малко. Един мъж, за да е вървежен само анализи и акции не стигат – и малко мода трябва.
-        Да бе, като че ли не знаем жените колко са меркантилни. Не стигали акции. Само портфелите на мъжете гледате, дънките са после...
-        Нещо подобно. Една жена иска любов и уважение, не мангизи.
-        Ау, това къде го прочете.
-        Ми отвори последния „Космо” и ще видиш десетте критерия по които си избираме мъже.
-        Мале,че си задръстенааа... това кой го чете вече.
-        Да не ми предлагаш „Плейбой” да чета. Той само за гледане става.
-        Яно, Янооо, май нещо си объркала критерия последно време. За мъже пък съвсем.
-        Много са си ми наред критерийте. Ти избистри своите.
-        Стиге сте се карали пък вие двамата. За това ли сме тук.
-        Не се караме, а спорим градивно.
-        Е,като сте заспорили такива, кажи си Яно, кой за теб е елегантния мъж, като Мишо не става.
Въпросът му нямаше как да получи отговор. Вратата се отвор и и шумът утихна рязко. Четиримата заеха местата си с отегчение. Всички около тях вяло повдигнаха глави и започнаха да се наместват към стандартното си сутрешно състояние. И всичко вървеше към тихо опиенение от което ги извади гласът на Маркова:
- Момичета, момчета, здравейте. Отворете тетрадките. Започваме с контролно. Предговор от 2 клас. И така...

 П.С. Извинения на участниците в разговора за моето любопитство. Извинения на утрешния ден...
 



понеделник, 6 декември 2010 г.

Какво ли ще излезе от дъщеря ми...?


Понеделник сутрин. Разчиствам, подреждам. Иначе казано, като всяка неработеща жена се опитвам да изтрия следите от уикенда. Създавам илюзията за нова работна седмица, за правене на нещо, за участие в живота...
Чорапи в средата на стаята, пижама на никое място, купа от пуканки и чаши от червено вино – остатъци от снощната домашна кино вечер. Илюзиите са удобно нещо – дават ти усещането, че и ти си като другите, че делника си е делник.
Мъжа е на работа, децата на училище, значи и за мен понеделника е понеделник. И за да е достатъчно гаден, като на всички, чистенето памага. Ранното най-вече.
Хартийки, ненужни бележчици, сметки... Ха, стар вестник. Защо, по дяволите никой не изхвърля навреме старите вестници. За какво ли са ни? Зачитам се – думи, думи, докато не осъзнавам, че това е някакъв брой на “Литературен вестник”. Как ли е попаднал тук. От години не чета литературен вестник. Не, нямам нищо против точно това издание. Просто не чета вестници. Чак на някоя си страница по средата всичко ми се изяснява. Ясно защо литературен вестник е в Париж, ясно защо никой не го е изхвурлил, ясно защо нагледно прибран в джобче. Та вътре има публикувано стихотворение на дъщеря ми. На малката ми дъщеря. Тя е на дванадесет. Но все още и викаме малката дъщеря, защото е родена втора, не за друго.
Чета, препрочитам. По дяволите, чистенето. Детето пише поезия. Лошо! Лошо, че докато се чудя какво ли ще излезе от нея, на къде ли ще поеме в живота си, каква ще стане... се оказва, че тя вече станала. Поетеса!
Не, не защото е написала 2-3 стихосбирки, не защото е изкарала няколко безпаметни алкохолни купони с други поети, не защото е пуснала дълги коси и обула кубинки, не защото самата тя знае каква е. Само че... само че то си е явно нещо вътре в нея. Харесва ми или не – кой ли пък ме пита. Детето, реди думи, детето мисли, детето няма страх да е чувствително. На всичкото отгоре, същото това дете явно е и суетно. Щом сама се е погрижила за своето си дете-стихотворението. Щом се е сетила да го изпрати на баща си, да иска да го види публикувано. Суета и грижа. Кое повече?-кой да знае. Нима поета не е този, който пие живота и ражда думи; който отговорно сетне се грижи за същите тези думи...
И докато аз мъдрувам какво ще излезе от малката ми дъщеря, то вече излезе... Докато събирам листовки за колежи, докато и избирам професия, докато се опитвам да я побутна ту насам, ту нататък – тя вече е избрала.
И няма никакво значение ще пише ли или не, ще излее ли още слова и стихове. Това дето го има си стои – там някъде вътре, в нея.
Време е за прахосмукачката и повече спокойствие. Защото докато ние подреждаме живота на децата си за утре, те го редят ден след ден и го живеят днес.
Какво ли ще излезе от дъщеря ми, малката? Всичко. Защото на дванадесет не се страхува да е просто себе си.
Лъскам бюфета и си давам обещанието да я гледам и слушам повече. Без планове, без страхове, без мисли за най-доброто. И да и вярвам – повече.
Апропо, ето го и стихотворението:

Затворник и щипка коняк...


Седеше на масата
и пиееше коняк.
Седеше там...
Мислеше
и гледаше надолу
като смазан паяк.
Гледаше дните си насън.
Гледаше живота си на лента.
И мечтаеше за живот,
както мравката без гроб
и щуреца без песен.
Ех, така не си отиват това черно и бяло -
като стена на затворник...
От години седи,
пиещ на масата
топлия си коняк...



5.10.2010 - Иваша Христова





четвъртък, 2 декември 2010 г.

Писмо до дядо Коледа



Мили дядо Коледа,
тези дни   децата ти пишат, та викам и аз да включа. От години не сме се чували. Не съм те забравила, нееее, ама все не ми остава време за писма. Ако имаш профил във Фейсбук-изпрати ми го, там ми е по-лесно.  
 Може ли първо да те питам това-онова,   пък после ще си кажа и мераците.
Дядо Коледа,  разправят, че живееш в Лапландия, ама родителите ти били “кока-кола”, как се справяш с това раздвоение. Аз от известно време живея във Франция, а родителите ми са българи. Има и други като мен – французи, пък родителите им я българи, я руснаци,сърби,поляци, евреи – абе родители шарени. Но като ги гледам и те много-много не се справят. Някак си като разкрачени сме. Ти си с повечко опит, та дай акъл моля те, как да си събера краката.
Интересува ме още как се справяш със студа през зимата. Като падне много сняг и навън е студено, а ти си на работа – демек подаръци разнасяш и не можеш да си останеш в къщи... Та тогава как издържаш дълго време на студ без да се оплакваш?        Разбираш, нали? Кажи моля те, помогни и със съвет, как да изкараме зимата. Как да и се радваме. Студ, пухкав сняг вали-бяло и красиво е, но не го забелязваме. И наоколо всички мърморят “Пак е зима и пак вали сняг – леле,леле...”. Чакахме я цяло лято, а сега ни плаши. Та да ми кажеш, как да и се зарадваме на тая зима, без да мечтаем за лятото. То и без друго ще дойде-ще има време и за него. Обаче днес е зима...
И един личен съвет ако може.  Малко ми е неудобно, но да те питам – как успя да свикнеш с килограмите си? С тази широка и непрекъсната усмивка, като те гледам хич не ти пука, че имаш такова тегло. При тези килограми да си  толкова весел, да си  позволяваш и червено да носиш,  може да означава само,че си се приел. Моля те,  само това да ми кажеш- как успя. Аз само като се погледна в огледалото и ъгълчетата на устните ми автоматично увисват. И с диетите хич не се справям... На теб като гледам не ти пука. Обикаляш света и се усмихваш...
Моля те и това с щедростта да ми обясниш, а? Гледам те всяка година толкова подаръци раздаваш, че и на всички. Не се ли изморяваш? От къде мерака ти стига? А като даваш толкова много, правиш ли си сметката? Гледам, че всеки все големи желания има, все много иска. А ти се усмихваш и даваш... Добре се прикриваш при тая човешка лакомия или наистина си толкова щедър? И аз обичам да правя подаръци, ама все имам бюджет някакъв. А и ми се ще и на мен да ми подаряват много подаръци. На теб само бисквитките под елхата стигат ли ти?
Извинявай, че така много питам, ама като няма кого другиго.
Понякога забравям, че ти само подаръци разнасяш, че не си гугъл.
О.К. Подаръци значи...
Нека ти кажа първо, че аз принципно папкам и слушкам. Повечко боб папкам, отколкото сьомга, но това навярно е заради балканския ми произход. Обаче пък обещавам, че някой ден ще се науча и черен хайвер да ям. Стига хайвер да има...
И за слушане-слушам. Дъщеря си слушам когато ми разправя, че излиза с приятелки / нищо, че   два часа преди това се  кипри пред огледалото/. Мъжа си слушам цяла вечер да мърмори, колко е       изморен и колко ни е лесно на нас жените  /не че чувам подробности, но го слушам/. Онзи ден слушах Петя, как била ходила лятото на принцовите острови /какво като знам, че никога не е стигала до никоя граница/. И слушам, слушам. Кой каквото реши да разкаже все го слушам.
Много съм послушна дядо Коледа, да си знаеш.
Обаче какво от това. Защото не знам какво да си пожелая сега. Ти носиш подаръци, кой каквото иска. А аз като не знам какво искам. Сутрин искам едно, вечер друго. И все ми е едно такова несвърташно, неясно, несбъднато. Казват, че човек като знаел какво иска и го получавал. Сигурно е и така. Аз все не знам какво искам. И мъжа ми това ми казва и май е прав. Ей на и от неб не знам какво да си поискам. Обаче усещам, че нещо ми се ще. Ще ми се, ама не знам какво.
Дядо Коледа, сетих се – искам най-сетне да знам какво искам.
Аз на Коледа ще ти оставя под елхата и бисквитки и мляко, нали така се прави, а като си легнат децата и едно малко ще ти оставя под елхата, а? Ти само като си тръгнеш не забравяй да ми оставиш това, което искам. Какво като не знам какво е. Ти знаеш, нали си дядо Коледа.
Е, това е от мен.
Значи, разбрахме се. И да знаеш не съм неблагодарница- ще те спомена на стената ми във Фейсбук. И аз съм човек и аз обичам да правя подаръци.
Весела Коледа!

сряда, 1 декември 2010 г.

Наздраве

 на приседналите около масата ми

“Бъди какъв то си” се пееше в една българска песен. Бъди! На какъвто и да се правиш, твоето си все ще те настигне.
Ей на, направих си къща-виртуална. Поканих си гости-реални. Имам си намерения-добри.
Запалих камина, налях вино-червено, оплетох шалове да стопля раменете на дамите /надявам се, че все има кой да стопли душите и леглата им/, кръшна снага извих /да събера погледите мъжки/...
И зачаках и заприиждаха. Приятели, познати, непознати.
Така хубаво е да му е пълна на човек къщата. Да има кой да му говори и кой да слуша, да има с кой да приседнеш.
И в този студен парижки ден някак си изведнъж ми се привидя, че съм в родопската си каменна къща, че съм блага и кротка, че дядо Коледа ахааа и той да дойде. Но! За дядо Коледа друг път.
Но някак си започнах да си се представям, да си фантазирам...
И докато се огледам ей на самата аз се сглобих и си станах истинска. Не, не от мечтания, а от приятели.
Оглеждам около масата си и що да видя: мил руснак от Петербург – поприседна ракия да пие; приятелка се провикна “Ний сме четири трубадурки и ни трябват яки хурки” – така си беше някога, така си е и сега; друга се зарадва на споделената ми логорея; “Сипи догоре и танцувай J))” – прекрасно мъжко пожелание / така се вика, така се иска, така се остава на гости/; милата ми Хела от Бурса чак донесе бяло сладко и петмез...
Присядайте хора, присядайте – масата ми е голяма и дъбова -място има за всички.
А аз ще съм ту такава, ту онакава, малко измислена, малко нафантазирана...
Наздраве, за огледалото в  очите ви, което ми давате, за да сглобявам пъзела  - себе си.

Поздрав за добре дошли

Скъпи приятели, последователи,
влизайте, влизайте...
Влизайте в моя дом, моите врати са отворени. Ще ви пея песни и ще ви черпя с вино.
Ето, камината гори вече, а на дамите ще наметнем по един плетен шал на раменете...
Поздрав за всички новодишли:
http://www.youtube.com/watch?v=hW59Ghpcq5M
Познати и непознати, приятели и неприятели, мъже,жени,деца, хора,
ДОБРЕ ДОШЛИ!

Добре дошли в новия ми дом!

И тъй като съм от поколението, свикнало да се обеснява и уточнява защо?, ще започна с отговора на този въпрос. Защо сега пък това, защо тук...?
1. Защото обичам да общувам – а чух,че и тук това е възможно.
2. Защото 3 000 километра, които ме делят от приятелките ми и високите сметки за телефон са достатъчен повод да потърся нещо по-евтинко за изливане на емоционалните ми гъдели.
Ех, друго си е да звъннеш на двама-трима приятели, да ги поканиш в къщи, да им налееш по питие, да дръпнеш завесите и цяла нощ да словоблудствате един през друг. Дааа, ама от разстояние не става. Ха да видим тук как е?!...
3. Защото, защото с възрастта на приказливите жени им се говори все повече, а това застрашава брака. Да, да ако мъжът ти е избранника попиващ всички твои пристъпи на логорея си съществува реална опастност да му писне. Вярно, разговорите са нещо важно за брака, но по-важното е мярката. Та я да мирясам малко и да не досаждам само на мъжа си...
4. Защото обичам да чувам различни гледни точки. Демек, аз си говоря, споделям, а другите отсреща ми репликират – ту съгласни,ту не съвсем, ту изобщо несъгласни с мен. И става готино. Надявам се тук е мястото да чуя и видя какво ли не, какви ли не допирания, търкания и разминавания. Тук вече сте вие – тепихът е ваш. Можете да ме хвалите и плюете колкото ви душа иска. До колко ще се връзвам си е моя работа.
5. Защото съм ужасна домошарка. Обичам да си правя домове, да си ги обзавеждам и обгрижвам. А да си направиш виртуален дом се оказва по-възможно, от покупката на реален. Е, не е каменна къща на висок баир, но може да е също така уютно и сигурно. И само от теб зависи как ще изпечеш тухлите от думи така, че да не ти падне дувара.

До тук с обясненията и оправданията.

Първата копка е направета. Ето я – основата на моята къща. Започвам да я строя с мерак.
Добре дошли хора, майстори, чираци и калфи – да зидаме заедно. Да вдигнем дом, да седнем сетне пред камината, да си налеем чаша червено вино и да си похортуваме. Да попеем и попием, да поплачем и помечтаем. Да сме заедно.
Хайрлия да е!