Маргарита и Перо

Маргарита и Перо били женени цели двадесет години. Дълги години с радости и болки, с горести и веселие. Двайсет години, през които делника им се слял до толкова, че навиците им станали еднакви, движенията на ръцете им вървели в една посока, и нозете им крачили по един път. Двадесет години, които така подчертали вътрешните им eднаквости, че ги разделили още повече.

Двадесет години, през които те живели все бездомни. Като съвсем млади напуснали бащините си домове, за да не се върнат никога повече, с мечтата да сътворят свой собствен дом. Но през цялото време ту работа ги запращала по далечни краища, ту парите не им стигали, ту нещо друго се изпрачвало пред вратата на тази тяхна къща и аха- да я отворят, а вратата все не се появявала.

Често Маргарита обхождала с поглед витрините и рафтовете на всички магазини, в които влизала при многобройните си странствания и виждала ту нови завеси за прозорците, ту шарени възглавнички с къдри в този или онзи ъгъл на дивана, ту някой люлеещ се стол за Перо, ту нова посуда за нейната кухня. Всичко това тя сънувала отдавна, всеки детайл можела да опише и разкаже, всяка розичка върху порцелановото цукало в спалнята им или върху драперията на леглото, но стените и покрива на къщата и се губели. Тях тя не можела да види ни на яве, ни на сън.

Така преживели те своите първи двадесет години, така отгледали децата си, така пораснали заедно и слели телата си все с тая мечта на душите. Когато самите те вече пораснали, когато посъбрали малко парички, някак си така изведнъж, както винаги стават хубавите работи се сдобили с къща. Не много голяма, вярно, но пък собствена. Сега вече дошло времето да се развихри Перо, да се размечтае Маргарита, ама наяве. Дългите им нощи се превърнали в светли дни и колкото луната да пускала лъчите си през прозореца, два пъти повече разговорите им за покъщнина осветявали старата им квартира. Размечтал се Перо как зимата ще пали камината в малката им планинска къщичка, как ще го напусне най-сетне тоя проклет и шумен град, как ще ходи на лов с мъжете и ще вари сладко от дюли на жена си. Разфантазирала се Маргарита за всички тъкани черги на света, за дантелени покривки и бродирани възглавчки, за медни тигани и ароматни подправки, за врящия чайник на печката, за прането дето се суши на най-силното балканско слънце и най-игривия планински вятър. Мечтаела тя как всичко, ей сега сами ще направят, с тези две ръце ще пипнат, ще погалят дървото, ще си изковат и миндерите и клепалото на врътата. Вижла в своя Перо великан, ковач и дърводелец едновременно, майстор дето всичко може да пипне, да намести, да натъкми.

С неохота се съгласила друг да им събори стените, да им пренареди тиклите, да отпочне ремонта. С неохота, но с разбиране. Още ги държал града, още Перо трябвало да поработи за хляба, още нямал той това време да се отдаде на себе си, на нея, на тоя така сънуван дом. И зачакала Маргарита, време да се намери, работа да се свърши, че да се стигне и до това най-тяхното, най-важното- до дома.

Не щеш ли, на третия месец откакто купили къщата, в онова лято дето ту било най-жежкото, че на сянка 40 градуса вдигало, ту едни дъждове прохладни се вихрели да се чудиш лято ли е есен ли... Та в оня месец, най-шугавия се поболяла лелята на Маргарита. Усетила един ден лелята леко замайване, разлюлала се земята под краката и ,причерняло  та поседнала. На втория пак така, ама дважди. И на третия легнала ще не ще. В събота като я навестила Маргарита, както обикновено леля и вече четвърти ден лежала и не ставала. Малка и суха, от възрастта ли от самотата ли била така изсъхнала в леглото не се виждала. Изчистила Маргарита стаята, викнала Перо и тамън да откарат лелята в тяхната квартира, като се заинатила тая уж дребна женица – не,та не. Цял живот в нейния си дом живаля, не щяла да мре в чужд. Грижила се доколкото може за нея Маргарита, нали едничка роднина и била, че и добре се грижила, но лелята след седмица –две си отишла. Дълго шушукали клюкарките, че тая нейна слабост я довършила. Че слабостта и от самотия била, щото цял живот сама живяла и даже животно ни едно не прибрала. Ама то кой да знае.

Та така в оня месец, дето сезон си нямал Маргарита и Перо се сдобили и с апартамент в града. Пак техен дом, нищо, че наследство от лелята. Ама нали бездетна била лелята, на кой друг да го остави. И тая мечта цял живот дом да си имат, сега така се развихрила и пощуряла, че два им донесла.

Засуетили се съпрузите, замаяли се. Къща на село ли да стягат, апертамент в града ли.И пак ни парите стигали, ни времето, а имането им нараснало. Обикаляла Маргарита ден друг магазините, повъздишала, пък взела решение.

Седмица чертала, смятала, намествала и натъманявала и се заела с ремонт на лелиният апартамент. Вече се виждала като горда стопанка, като човек, който по свой размер и кройка е направил всичко, с нови мебели, с  маса, която още на дърво мирише, спарнята с драперии и рози, ваната с листенца мента вътре и лавандула, кухнята с керамично пано, а на паното ври на печката тенджерка и на бял стол котка спи. Всичко изчислила и премислила до последната подробност. Като сладка вишновка било предвуксването и как ще изненада Перо, как ще му разкаже техния дом, как ще го направи.

Слушал той дълго вечерта жена си, поглеждал неразгадаемите и чертежи през дългата и червеникава коса, опитвал се да отгатне ту тая мебел, ту оная, пък накрая сам се похвалил, че купил порцеланова мивка за къщата им на село.

И така се заизнизали едни дни – ни градски, ни селски. В града живеели, а за селото мислели. Опитала се Маргарита да не му предиря, опитала се да разбере,че за там той отдавна мечтае, че града го гложди, като камъче в обувката му седи и мира не му дава.

Година минала от тая първа вечер, когато Перо купил порцелановата мивка, а те все още си жевели  на квартира. Апартаментът не ремонтиран, къщата не готова. Цяла година, вече 21-вата от съвместния им живот, мечтата за дом още витаела, само дето те вече правили два. Маргарита обгрижвала градския дом, а Перо селския. На тези ремонти края им не се виждал. Тази им обща мечта така желана и лелеяни изведнъж ги разделила, разполовила и всеки се заел своя си дом да прави. Толкова го мечтали тоя общия,само техен, единствен, а то хем два,хем дом нямат.

Цяла година Маргарита не стъпила в селската къща. За пръв път Перо пътувал сам, сам вземал решения, сам кроял стаи и мебели. Ни една отпуска, ни един почивен ден за тая година не били заедно. Едно време, кога лятото дойде се качвали на колата и обикаляли ту морето, ту балкана. Сега тя отивала в апартамента да доизкусорява това-онова, че дано по-бързо се преместят, а той запрашвал за село, като че ли колкото по-натискал газта, толкова по-бързо ще му дойде и пенсионирането.

Така живели не само тая година, така било още три години след първата.

Лягала нощем маргарита изморена от ремонти и мечти и сънувала перо. За пръв път от повече от 20 години го сънувала. Такъв снажен, мусколест, загорял, черен почти като циганин, какъвто първия път го видяла. И щом го видяла за дом и за деца замечтала. Сънувала го нощем, а денем го не виждала. И все не можела да се примири, че сама дом прави, а дом за двама иска. Ходил Перо по чукари и балкани, по селски пътища и ниви, ходил и дом правил. За жена си, за децата, най-естне и той да съгради огнище. На четвертата година станали готови и селската къща и апартамента в града. Огледали ги те – Маргарита къщата, а Перо апартамента. Всеки себе си в своето бил вградил. Дом за чудо и приказ всеки бил направил. Ама само неговото било вътре, само по една душа между стените имало.

И така заживели от насетне – Маргарита в апартамента, а Перо в къщата. Всеки у дома си.

Мона Чобан

* * *

продължение...

Катерина оживи селото, но и то и вдъхна жвот. Постепенно започна да усеща онази близост, за която винаги бе мечтала. Онова споделяне, съпреживяване, сливане с нещо. Вярваше, че тя идва от мъж, от някой с когото любовта е неизбежна. И дълго време тази и представа я държеше в примката на неслучващото се. Не можеше и да си помисли, че именно това усещане може да дойде от някъде другаде. В представите си дотолкова бе отдадена на идеята за любов, че нямаше как да заподозре, че нещо друго може да я направи по-пълна, по-цялостна и истинска.

Когато мъжът и настоя да си купят селска къща в това затънтено място, тя посрещна идеята му без особен възторг. Знаеше, че за него това е особено важно, че му е голям мерак. Тръгна към къщата от любов. По-скоро от разбирането си за любов. Не че обичаше селото, не че обичаше тая или коя да е друга къща. Не беше влюбена нито в тази планина, нито в някаква си модерна идея за отшелничество. Съвсем не. Обичаше мъжа си. Обичаше идеята за семейство и имаше някаква нейна си представа за тази любов. А в представата и се бяха вмъкнали точно такива твърди становища – жена, която обича мъжа си го следва, любовта е нещо взаимно, само обичта може да ти донесе оная топлина и душевен уют и пълнота, които са жизнено необходими, любовта е чувството, което изпитваме към партньора си си, което ни кара да се проумяваме един друг, да се грижим един за друг, да сме заедно споделено.

Такива представи имаше Катерина за любовта и семейството по онова време, когато мъжът и пожела селска къща. Много от тези постулати все още си стоят у нея – ненатрапливо, без да пречат, но доста поскърцващи като стари панти. Като че ли самата тя вече усещаше, че нещо не е точно така или поне не в тази схема, която идеалистично я е владяла винаги. Не че нещо се бе променило, съвсем не. Любовта и към мъжа си остана същата. Неговата към нея се разшири, нарасна, възмажа някак си и той започна да гледа съпругата си с други очи. Макар че самата Катерина все още не забелязваше набъбващата промяна у самата себе си. Явно точно там, където свършваше асфалта и започваха онези 200 метра черен път към селската им къща нещо у нея беше поизостанало, поизмъкнало се от дългогодишния и багаж. Явно точно това нещо се е оказало ненужното и, оковите, които са я спъвали толкова години.

Когато видя къщата за първи път я прие. Не изпадна в особен възторг, но успя да я почувства и да я приеме. Тези 200 метра черен път тогава се оказаха доста черни. Те я стреснаха, изплашиха и хич не и позволиха никакви радости и мераци за бъдеща покупка. Именно заради тях Манол / мъжът и/ трябваше да я уговаря. И двамата не обичаха дългите разисквания и уговорки. Толкова години живеене заедно ги бяха научили да взимат решенията бързо и да ги осъществяват без много приказки. Желанията им обикновено бяха еднакви и нямаше място за много уговорки и дебати. Тоя път Мано /както тя го наричаше/ се наложи да прояви повече характер от обикновено. С благост и настоятелно успя да я убеди, че точно тази къща с този път е чакал винаги. И Катерина склони, преглътна черния път и стана стопанка. В началото трудно минаваше пеша тези двеста метра от края на асфалта, от колата си, до портата. Сетне така свикна с тях, че и се струваха като естествено продължение на нейната си къща. Бързо успя да пречупи навика да стига с колата точно до назначеното място. Приемаше пътчето като игра – колко крачки са до мостчето над баричката, колко до къщата на бай Дано, а до тяхната порта. Опитваше се през тази утъпкана земя да пренася продуктите и това, което носеше от града и всеки път измисляше все нови и нови начини да го прави, увеличаваше товара, изобретяваше различни носила. Не че и беше нужно, но тази игра на изобретателност я увличаше. Този черен път, тези нищо и никакви 200 метра за Катерина само за година –две се преврнаха в най-дългия път от нейния живот, в крайгълния и камък. И там на асфалтираното площадче, там в калната или заснежена пръст, някъде по перилата на мостчето или на оградата на бай Дано останаха и нейните си окови. Ония, които я бяха държали цял живот и все не и даваха да проумее, че и живота и любовта може да са по-големи от това, което тя си представя.

/следва продължение.../

Катерина

Домът на Катерина отново се напълни с всички аромати, които могат да  го завладеят по това време на годината.

Вече четвърти ден обживената къща се гиздеше с все по-нови и нови допълнения. Животът започваше да навлиза в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати – по рецепти и разписание. Към 9 часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. А когато то вече кипне към него се добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъгва канела. Полага неимоверно старание да използва до колкото е възможно продукти само в съвсем натурален вид. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка краве мляко – току що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе се настъргва от канелена пръчка – донесена и някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с магазинерски етикети.

Точно полвин час кафеен ритуал, премесен с дима на ръчно сгъната цигара от листата на местен тютюн, който се отглежда по тези места.

След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, облича кенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите. Краката и са боси, окрасени единствено от ярко червена педикюр. На огромната дъбова маса, ръчно правена поне за 20 души, се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Тогава като по часовник в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.

Вела е по-възрастна от Катерина. Може да и бъде майка, но това се забелязва при много сериозно взиране. Вела е закръглена, с гладко румено лице. Дори селските и одежди не могат да скрият хубостта и. Само нещо в погледа на Вела издава преживените години, миналите страстти - и любови и несгоди, смъртта на 5 годишния и син, когато самата тя е била на 26, грижите по останалите две момчета и момичето, дето все беше болнаво, ама я каква мома излезе.

Вела е тиха, кротка, блага. Силата и е скрита някъде вътре в нея, прибулена от забрадката, покриваща белите и коси. Тази сила пред жени тя не показва. Пристъпва отривисто и с малки крачки, навярно заради ниския си ръст. Не говори много, но знае точно какво прави. И около дъбовата маса двете жени – Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си черно започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея избра за учителка. И вече четвърти ден старата жена пристига и учи по-младата си сестра как се меси хляб, как се влага душа в него, как се забърква с върха на пръстите тестото, как сетне се гали и с каква тежест се притиска с длан, колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата и можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото и е на душата, такава е и средата на хляба.

Жените обядват заедно – топъл, пресен хляб, домашно бито масло и ръчно правен от Катерина ликьор. Младата слуша и попива историите на старата, опитва се да забрабви своите си преживелици и да се потопи в чуждите. След 1-2 чашки ликьор Вела се отпуска, става бъбрива и весела и никога не пропуска накрая да разкаже и по 1-2 пикантни случки. Голямата стъклена врата към двора е отворена, слънцето наднича вече до средата на кухнята, заиграва се с ръцете на двете жени и като ги погледаш тайно можеш да видиш как пръстите късат залците, как течността от чашите навлиза през гърдите и се спуска надолу. А заслуша ли се човек веднага разбира, че Вела учи младата не само хляб да меси. Вела е стара любовчийка. Петдесет години се води тя с мъжа си, докато преди две години той не тръгна по своя естествен път към отвъдното. Но през всички тези години, цялото село знаеше, че поне половината от тях Вела въртя успешно и къща и деца, и мъж, че и Зуко. Всочки знаеха за любовта им, но ни селото, ни мъжа и не понечиха да и се противопоставят. И даже като остана Вела вдовица не остави Зуко, не го взе у тях си, но продължи да го обича, да го има, да го люби. Каквато майсторка на хляба беше Вела, така умееше и любовта. А щедростта и – много странната даваше на младата жена и от едното и от другото си умение.

И идва времето Вела да завърти собствената си къща. Тогава Катерина се преоблича – горе на втория етаж. Поразрошва с ръка всички видове сушащи се плодове – ябълки, круши, сини сливи, дюли. На целия етаж тук и там са разпръснати плодове, които върху бяла хартия съхнат и чакат зимните си часове да оживеят под нова форма.

Следобед Катерина опознава гората, говори си с дърветата и всякакви други нейни обитатели, събира гъби и треви всякакви.

Сетне баба Дона и помага да ги разпознаят, обеснява и кое стърче как се казва, за какво служи, в какви отвари и мехлеми се превръща.

Вечер е време за четене, за поглъщане на чужди истории, мисли и страсти. И за сън, много сън, здрав и спокоен. Сън, несмущаван от никакъв звук, погалван единствено от лекия ветрец, който отмества нежно пердето и навлиза навътре в стаята, за да изглади всичко от деня и изчисти душата като бял лист, за да се пише на нея и утре.

Вече четвърти ден Катерина има своя си нов ритъм. Вече четвърти ден се учи да пече хляб, да разбира треви и билки, да усеща себе си, да живее. Утре ще погали някое дърво, ще му поговори, ще го понатисне и подълбае. На това ще я учи бай Сава – старият дърводелец на селото, който може  най-обикновен пън в резбована дантела да  превърне или в светото разпятие. И под умелите му пръсти и острото длето дървото запява, стене и ридае, смее се ту наивно, ту подигравателно. Мъчна работа е да овладееш дървото, но меракът на Катерина и помага.

Стана пък е майсторка на стана. Явно с името така и е тръгнало. Има и око и сърце да подрежда преждата, цветовете да и говорят, че да ги турне един подир друг така, че друг ред за тях да няма.

Още като купи къщата Катерина видя на тавана дървения стар стан. Запази го, сглоби го и сега Стана я учи и да тъче.

Десетината старци останали в селото са особено щастливи от новата си съседка. Трябваше им почти година време да свикнат с нея. Докато Катерина и мъжа и правеха къщата, ремонтираха я, стягаха я за нов, за друг живот старците наминаваха, цъкаха и поглеждаха под око. “Тия градските, къде чак тук в дивото се забиха? За какво ли им е?”, “ Леле и тоалетната в къщи вкараха, луда работа.”, а някои успокоително споменаваха – “ Ще я напавят тая къща, ще си поиграят и ще я зарежат. Няма и да стъпят след това тук.”. Но Катерина издържа изпита им. Не оправна предвижданията. Направи къщата, стегна я и започна често-често да идва. Сближи се с тоя-оня и започна да се учи на всичко, което старците умееха, всичко, което оставаше вече полу забравено.

През смях им разказваше, че се подготвя за новия си живот, че скоро ще заживее при тях постоянно. Не и вярваха особено, но я обичаха вече. Беше им като късно дошло дете, за което се грижат със специална любов и търпение. Та нали техните отдавна са я по града, я по чужди страни забегнали. Дирят си хляба и щастието. А тя дошла да им говори, че дири нейното си тук. И те я приеха полека-лека, започнаха да и помагат, да я учат, да си пропомнят умения и занаяти.

/ следва продължение.../

Весела Коледа, Карлос!

Френската администрация е особено общителна. Всички институции се скъсват да ни изпращат писма, да заливат пощенската ни кутия ту със сметки, ту с някакви уточнителни инструкции, ту да ни искат още един и още един документ.

На живеещия в Париж човек му се налага дневно да прочита поне 5-6 официално клиширани писма.

Не е като съвременния софянец, чиято пощенска кутия зее празна, най-често с разбита вратичка.

Тук пощенските кутии са подредени като войничета, като малки оловни войничета, с които са си играли момченцата в 19 век. Едноцветни, с малки отворчета, със секретни ключалки и изрядни еднакви надписи.

Прибирането на пощата си е цял ритуал. Всеки застава пред дългата редица с пощенски кутии. Отваря своята си, награбва купчината писма, изхвърля рекламите в кошчето до стената и понася нагоре камарата от пликове. Не ги преглеждат набързо в асансьора, неее. Внимателно в къщи се отваря всяко писмо, прочита се един път, втори. Човека се опитва да вникне в строгия, делови и безумен административен стил на общуване. Сетне писмото се заделя и му се обръща подобаващо внимание. Т. е. подходящия отговор се изпраща където  е нужно.

И така взаимоотношенията с френската администрация са нещо като между досадно, но неизменно задължение с привкус на известна доза мистика.

Събота. Няколко дни преди Коледа. Вълшебно време. Навярно някъде звънят звънчета, пътуват шейни, белобрадия старец гръмко разнася своето хо-хо-хо. Някъде. Не и тук. Снегът в Париж отсъства. Навярно е наминал нощес, но следите му около обяд са съвсем бегли. Минал и заминал. Студ и вятър се чудят дали да не го обърнат на дъжд.

Лапаме лакомо палачинки за закуска, наблюдавайки мъките на времето, докато взима решение какво ли му се иска. И на нас ни се иска да е някак си коледно, да е а-ха празнично. Ще ни се, ама не става. Ама и това парижко време хич не помага на настроението.

Добре, че е интернет, добре, че освен пощенска кутия имам и мейл. Отварям го. Вътре има тоооолкова много писма. Не, не лични, не съвсем до мен, но все пак на моята поща. Картички – виртуални, пеещи, мърдащи, поздравителни. Хората ме поздравяват за коледа, за нова година, за всичките му наближаващи празници. Става ми някак си по-топличко, по-уютно. Какво като в полето “до” освен моя адрес има изредени поне още двадесетина. Какво като никой не е седнал, не взел химикал в ръка, не е надписал с неравен почерк истинска хартиена картичка, над която да е играл дъха му. Какво като точно тази картинка и тези мърдащи еленчета са предназначени не само за мен, а за още много,много хора и то в едно и също писмо. Та нали все пак имам картички-не една и две, а поне 18. Та нали и моя адрес се мъдри сред многото. Така е то. Имаме си бързи пощи и бързи картички, бързи поздравления. Живеем все пак в забързано време, кой ще ти пише картички на ръка, ще ходи до пощата, ще им лепи марки с език и ще ги пуска...

При поденото “ Djingal Bels”, от поредната екранна картичка коледното настроение някак си идва, дощява ми се нещо по-така. Еврика! На "Шан-з-Елизе"  има базар-коледен. Как не съм се сетила до сега. Ледени скулптори, малки дървени къщички, които продават каквото ти се ще, че и каквото не ти се ще. Миризмата на печени кестени върлува от Конкорд до Триумфалната арка. Пушени бутове и греяно вино в пластмасови чаши. Какво повече му трябва на човек.

Е, нямало сняг. Е, нямало кой да заколи прасето в двора. Е, нямало коледари. И какво като няма. Важното е настроение да има.

Домачадието е във възторг от новата ми идея. Обличаме се бързо-ту като за държ,ту като за вятър. И поемаме навън към големия театър на цивилизацията.

Във фоаето на блока понечвам да отворя пощенската кутия. Навикът си е навик. Мъжът ми недоволства. Явно му е прекалено коледно и срещата с френската администрация в този момент е повече от нелепа. Но любопитството ми надделява. Отключвам. Само ще погледна, даже няма да взимам писмата. Ще надзърна само. Ей, от това навикът няма отърване.

Само че в пощата ни се мъдри малко бяло пликче. Такова,свитичко,някак срамежливо. Без адрес. Само надпис Ivanovi. Внимателно го разпичатваме. Да, да ние сме Иванови, но... такова писмо без адрес, без марка и печат...

Божко, хубаво е, неочаквано, прекрасно. По пръстите ми залепва “сребърен” прашец. От малката, красива, умилителна картичка. Кой ли се е сетил да ни пусне хартиена картичка в пощенската кутия? И това ако не е чудо? И това ако не го е направил дядо Коледа? Просто няма кой друг.

Семейството ми събира глави над чудото. Четем, прекъсваме се един друг, тръпнем.

Смешновато, умилително, детски стихче с пожелания всякакви, прекрасни и новогодишни.

Нереално е. И навън започва да прехвърча сняг. А “сребърния” прашец от картичката полепва по пръстите на всички ни.

Дочитаме четиристишието написано на ръка. Подпис: Портиера – Карлос Естебес.

Поглеждам семейството си – те са наистина щастливи. Те се чувстват важни, почитани. И Коледата бляска в ъгълчето на очите им. Тичат към колата и се надвиквакват, обсъждайки пощенското ни чудо. Тичат под прехвърчащите снежинки. Ама и сняг заваля точно навреме. Значи празниците могат да започнат.

Вече имаме това, което ни трябва – топлинката на малката картонена картичка. И нашият дядо Коледа – погтугалецът портиер. Весела Коледа, Карлос!

Самотен остров

 .

Превключи на втора и пусна чистачките. Всичко това отдавна му беше омръзнало. И дъждът, който валеже, когато му скимне. И вечните парижки задръствания. Нямаше измъкване от тях. Когато и да си тръгне от офиса, все попада в задръстване. Приемаше го вече като неизбежност.

Още малко. Само ден-два и всичко това най-сетне ще приключи

Беше подготвил всичко перфектно. Пет години. Цели пет години вървя към това и ето, че му се вижда края.

Беше на 45 когато започна. Всеки ден работеше само за тази идея, за тази мечта. Виждаше му се далечна, някак мъглява, неосъществима. Аха...пипна ли я. След час-в най-добрия случай ще приключи всичко. Или не, ще започне навярно. Колко преговори, колко блъскане, колко телефонни разговори, колко безсънни нощи и дни в офиса, за да събере парите, да намери нужните хора, да ги убеди. Още час. Ще подпише нужните документи и най-сетне животът им ще започне.

Звънна на жена си. Както винаги тя го очакваше. Предупреди я да се готви за специална вечер. За вечеря навън. За празнуване.

Тя отдавна вече не го разпитваше. Знаеше,че е потаен. Потаен до нивото на агент от специалните служби. Че няма смисъл да пита, нито да разпитва. Да се опитва да измъкне каквото и да е от него. Никога не споделяше – ни добро, ни лошо.Когато решеше,че му се говори сам идваше. Никога не я питаше даже дали иска да го чуе. Просто сядаше и се изповядаше пред нея. Затова и нейното “добре” му бе достатъчно. Знаеше, че ще е готова. Че ще очаква мълчаливо завръщането му. Ще го придружи до ресторанта. Чак там щеше да и каже. Да и покаже документите. Да сбъдне мечтите и. Усещаше,че тя иска точно това. Че отдавна мечтае за този подарък. За такъв нов живот. И този живот най-сетне щеше да започне.

Защо ли не напусна днес? Т.е. няма и какво да напуска. Просто ще продаде дяла си от фирмата. И ще забегнат. Най-сетне. Това, което са искали. Да забегнат на самотен остров.

Е, самотни острови отдавна нямаше. Но в погледа и го прочете, в очите и видя още преди пет години, че това е мястото. Още първия ден, когато го откриха усети, че само така може да я направи щастлива. Че само така може да я има изцяло, за себе си, за тях. Това беше съвършеният залив. Съвсем самотен, с огромните скали от двете му страни, с малкото пътче – стръмно и черно, което стига съвсем долу до плажа. Тя се влюби в оная съборетина – бивш бар от пръв поглед. Помечта половин час, как може да живее тук до края на дните си и той усети, че това е единственият подарък който си струва.

Вече пет лета се връщат там. Все на това място. И как само я изигра. Тя така и не подозираше плановете му. Когато изчезваше през деня все го подиграваше, че играе табла с рибарите в Сарти. Ха-ха...тя го биела на табла, затова и следобед ходел да играе с рибарите - “да хванеш и ти някоя ръка”. И докато жена му си дремваше в хотелската стая, той така добре замаскира всичко, че тя дори не подозираше къде се губи по час-два. Още малко, още малко и ще я направи най-щастливата жена на света. Ще и поднесе на тепсия точно това, за което са мечтали и двамата, това, за което той се блъскаше последните пет години.

Колите бавно мърдаха една след друга. Само дано не го забави това проклето задръстване.

Запали цигара и вече видя следващите години. Беше организирал всичко.

Гърците са мързеливи, но алчни. Много време му отне да уговори кмета, но ето, че   успя да вземе залива за 30 години. 30 години стопанисване-повече не му трябва. Пък нататък ще видят. Местинте майстори, вярно вдигнаха си цената, но за месеци ще пристроят бара, ще го стегнат, ще им направят малка къщичка отстрани. Мария нали това иска. Малка къщичка, само за тях двамата. И един прекрасен бар с дива музика. Малко реклама и сърфистите ще се изсипят. Това си е залив само за отбрани. А и вятърът там е супер подходящ за сърф. Мария ще забърква коктейли на бара- много е добра в коктейлите. А той ще си пуши лулата на тръстиковия стол от ляво. Колко пъти му е разказвала тя тази си фантазия. Той в ленен панталон и кенарена риза. Бос, задължително бос и много загорял. Винаги е харесвала тенът му. “Ти и слънцето сте перфектните любовници” му казваше тя, когато го целуваше по врата из всвъзможните средиземноморски плажове. Та той ще си пие узото, ще пуши лула и ще оглежда стойните сърфистки. Мария най-сетне ще е доволна. Не само заради коктейлите. Тя е най-добрият слушател. Никога не пита, не прекъсва, слуша внимателно и отдадено. Обожава да слуша. Обожава да попива чужди истории. Сърфистите ще се редят на опашка пред бара и ще и споделят. Като на майка, като на роднина, като на нежна любовница.

......

Не...никаква любовница. Тя си е само негова. Ще слуша сърфистите, но ще си ляга с него. А вечер на техния, само техен малък плаж ще се изсипват сърфисти, момичета, туристи и за техните щури купони ще се говори дълго.

Загаси цигарата и се погледна в огледалото. Мария обичаше брадата му. Вече трета година ходи с брада и то заради нея. Прекара ръка през брадата си и видя колко е побеляла последно време. Е, тъкмо ще се впише в пейзажа. Не е редно на самотен залив да не е с бяла брада. Това си е част от легендата, от тяхната приказка. А и няма как-миналия месец навърши 50.Солидна възраст. Тъкмо възраст за бягство.

Вярно на Мария нейните 46 не и личаха. Явно има жени, които остаряват красиво. Точно като Мария като Маргьорит Дюрас, като София Лорен... Мария все още приличаше на 35 годишна. Боже, какво остаряване...Млада е. Безобразно млада. Но тя ще тръгне с него. Убеден е. Тя ненавижда Париж. Никога не го е харесвала. Никога не се е чувсвала добре в този град. Винаги е мечтала за някое такова усамотено и красиво място, целунато от богове и дяволи. Той знае, че тя ще го последва. Затова и работеше денонощно последните пет години. За нея, за него, за тях... За да направят своя си рай. Там- сред сърфисти и рибари.

Там тя ще е само негова. Там ще е истиската им любовна история. Ще са заедно денонощно. Не като до сега – по 6-8 часа на денонощие и то предимно прекарани в сън. Понякога се буди и я гледа как спи. Все не му стига времето за нея. Все не може да и се нарадва, да я попие с очи и тяло. Но поне знае защо го правеше. Сега вече ще имат цялото време на света. Само той, тя и сърфистите. Сърфистите...?! Хм...

Неее Мария не е такава. Тя е само негова. Чакала е този залив така дълго. Сега е вемето вече да се наживеят. Сега ще е с него. Завинаги. Тя няма да се заплесне по някой сърфист. Е, вярно, че те са добре сложени, мускулести и стегнати. Вярно че в неопрените са така пимамливи. Вярно, че винаги имат в арсенала си по няколко замайващи истории, а тя така обича да слуша. Но все пак... Няма жена на която да и подариш залив, а тя да се заплесне по някой, който само гони вятъра...

Колоната тръгна по-бързо. Най-накаря – отпуши се. Сега ще натисне педала и ще приключи най-сетне. Подписва докумените и се прибира. По-рано от обикновено, но и има защо. Това е чакал от години. Точно тази вечер, точно тази нощ.

Пристрои се надясно, превключи на трета и отново запали цигара. Изведнъж не разбра дали дима в очите му е от цигарата или от обърканите мисли. Една се беше загнездила здраво някъде из потока от изречения. И изведнъж я видя. Мария. Красива със стегната си на тила коса в кок, с бяла роба, боса как се смее на бара с един от сърфистите. Не, той не е по-млад от него, но тя е потънала в погледа му цяла, тя го обгръща със смях и мераци...  И той проумя – това не е обикновен разговор, просто разказ, някаква си случайна среща. Това е пълно съединение – между Мария и сърфиста. Изведнъж тази въобразима история го стресна, заслепи го като светкавица и разбра, че подарявайки и тяхната мечта, той и подарява и изкушението.

Потръпна, тръпки пробягаха по гърба му, челюстта му се стегна и тялото само се сгъна някак импулсивно и неестествено.

Отби и спря до тротоара. Извади мобилния си и набра номера на нотариуса.

-         Не ме чакай сега. Ще мина утре да поговорим. Не, отказвам се. Няма да има сделка. Не искам този залив. Приятна вечер!

Отново запали колата и потегли към СВОЯТА Мария.

Денка и Игнат

Притъмнява вече. Само уличната лампа проблясква върху натрупалия сняг. По улицата снега е мръсен и мокър,почти сивкав.Но на детската площадка отсреща се задържа вече втори ден. Катерушката прилича на склон за скиори. И отблясъците му под лапмата осветяват прозорците. Добре, че  пристигнах още по обяд.Сега съвсем е сковало.А тук е така приятно да държа малката и и топла ръка в своята.

Отвори очи. Погледна ме.Май пак иска да ми каже нещо.

-        Ама ти само кажи на мама да не се кара,аз ей сега ще дойда.

-        Да,да ще и кажа.Не бой се.Ще и кажа.- побързах да я успокоя аз.личеше и, че се страхува. Но и имаше нужда да ми разкаже,затова я оставих да продължи.

-        Аз за малко уж само излязох, ама така добре ми беше,че не ми се прибираше дома. И така си и останах на улицата. Знаеш ли, не щото съм опърничева. Аз подир татю излюзох, да го изпратя. Най-обичам сутрин тате като тръгва за работа, да излизам с него. Да повървя по улицата.Така, до него. Да го проводя до трамвая. Да го видя как се качва с другите хора. Да си дупчи билетчето... И тогава се обръщам и тръгвам назад. И си вървя бавно по улицата и се оглеждам, а понякога подскачам. И така докато стигна до в къщи. Ама мама все ми се кара. Чу ли,кажи и че си бил с мен.Кажи и да не вика много.

-        Ще и кажа,не бой се. Само хапни още малко.- нямаше нужда от уговорки,но аз исках да се погрижа за нея, да я прилаская някак си.

-        Добре,добре. Ям си аз.Ям си.Всичко си изяждам напоследък.Само тя да не ме гълчи. Все не ме пуска сама навън. А то какво ще ми стане-нищо. Мога да се пазя, а и нищо не ме плаши. Аз съм смело момиче. То от мен като не ме е страх, от какво да се плаша. Нищо страшно няма ни по улиците,ни по поляните. Лято като отидем на село тя пак не ме пуска никъде. А там има народ много. Аз там едно момче съм си харесала. Знаеш ли, голям хубавец е.Ама ти на мама това не и го казвай. Такъв висок, малко слабичък и с едни очи змийски.Ама на мен такива ми харесват.А и той после като отиде в казармата ще се налее, ще стане едър и хубав. Пък като се върне,може и да се оженим. Нали го виждам как ме гледа. И като отидем на реката, все до мен върви. И във водата с мен се къпе. А после палят огън момчетата, да си сушим роклите и той до мен сяда и ми държи роклята да съхне. Ама инак мълчи.Нищо не казва.Такъв е един мълчалив.Явно селските момчета са така. Не ги бива много с думите. Не е каго градските.Много мило приказват, ама най-често лъжат. И се познава веднага, че те лъжат, та и безинтересно ми става. Затова и този Игнат по-ми харесва от градските момчета. А и хубаво звучи нали – Игнат и Денка. Само мама да не научи,че каквато е... Не знам кво съм и сторила, ама все ме гълчи. Даже нищо да не правя тя сама ще си намери за какво да мърмори. А уж всичко ни е наред. Тате е такъв благ човек.И той като Игнат – върне се вечер и мълчи. А мама говори,говори.Той слуша, или може и да не слуша,но мълчи и си дава важен вид. А тя все недоволна. Ту не съм направила нещо като хората, ту нещо излишно съм направила. Даже не мога да я разбера що така. А инаква беше. Миналата година съвсем друга беше. Ама като замина тате командировка, нямаше го три дни само. И като се върна през нощта нещо двамата дълго си говореха в стаята. Така тихо, ама твърдо. Тя говореше,той говореше и по някое време и двамата хлипаха.Явно проплакваха. Какво стана тогава в оная нощ така и не разбрах.Ама от тогава тате млъкна, а мама взе да мърмори. И да е все недоволна. Не и казвай, че съм ти казала. То нали това са семейни работи. Знам, че не е добре да се говори така, ама не ме свърта.Все ми се ще на някой да го кажа. Ти само не и казвай, че на теб съм ти казала. – страхът все повече разтърсваше тялото и. Лежеше сгушена, потопена в мислите и страховете си.

-        Няма, няма. Няма да кажа на никого. И на майка ти няма да кажа. Само хапни още малко.Нищо не ядеш цял ден. – защо ли аз упорствам чак толкова...какво е едно ядене повече или по-малко...продължих да я слушам.

-        Е как да не ям.Ама и ти си един.Като мама си-все мърмориш. Не ми се карай де. Аз сега ще поизляза още малко и ще си дойда пак дома. Само никой да не ми се кара. То нали сега е лято, денят е дълъг.Може малко да се помотае човек. Сега като изляза, ти се направи, че не си ме виждал. Да не ми се кара никой. А аз ще ида надолу към барата. Там момчетата риба ловят. И Игнат навярно е с тях. Знаеш ли колко е хубаво на реката. Има едни такива тополи около брега.  Големи, кичести и хвърлят сянка поне до половината вода на реката. И сега в тая жега там е хладно.И под тополите, че и във водата.Хладно,подухва лекинко. И сядаме ние на брега с Игнат и мълчим.Като ловят момчетата риба трябва да се мълчи. Иначе рибата се плаши и бяга. Тя е като хората – чуе ли много шумотевица и побягва. Нали е селска рибата, не градска. Ние в града говорим много, а хората на село мълчат. Не знам защо така, ама са по-мълчаливо. Навярно защото на нас тук улиците са ни тесни и от двете им страни само блокове,блокове-няма какво да се гледа. И като тръгнеш с някой по улицата само можеш да говориш,друга работя си нямаш. А на реката, знаеш ли, от брега до гората отсреща има цяла поляна. Такава огромна, голяма, и тревата по нея висока.Само една малка пътечка така на зиг заг заобикаля,че да стигнеш по нея до гората. А на средата на поляната онова дърво голямото – половината си расте, а половината изсъхнало. Няма къде да видиш на друго място такова дърво. Странна работа. Та като тръгнеш по полянката и има маса неща за гледане. Ту гората отсреща,кичеста такава, със сенки, със светлина дето се поцежда между дърветата. Пообрънеш се, а отзад реката – на тоя бряг тополите, на оня отсреща скали – голи и големи,стръмни. А поляната светла,светла и колкото повече вървиш по нея светлината става по-силна. Ама не гори очите-само свети. Като че ти показва пътя. То лятото горещо тая година. Слънцето прежуря даже през ей такива тънки рокли като моята. Ама пак си е жега. И свети,свети онова ми ти слънце. Ти само не казвай на мама, че аз пак на реката съм била с Игнат. Че нали ти казах, каквато е станала ще има да мърмори, ще има да гълчи.
А по хубаво от това няма-да ходиш по поляната и пътеката да става все по-светла, все по-топла.... – тя видимо се успокои. Кожата и ставаше все по-бледа и прозрачна,на устните и имаше усмивка и цялото и лице изведнъж стана необичайно спокойно. Целият страх изчезна...

-        Спи сега... Спи спокойно...

20.32 часа.Вече никой няма да и се кара. Никой. Никога. Звъннах. В стаята влезе забързана сестрата. Въпреки, че сама знаеше,че няма защо да бърза вече. Склопи очите и и позвъни за дежурния лекар. 

А все си мислех, че и баба ми Денка ще си отиде призори, като дядо Игнат...

  

3-б /един подслушан разговор/

-        Мими, знаеш ли,  Анджелина Джоли родила близнаци?

-        Знам, още в понеделник. По-гадното е че Ейми Уайнхауз е приета в болница.

-        Защо бе? Какво и е.

-        Не знам, не разбрах, ама е гадно. Чакай бе Мишо, не виждаш ли че говорим...

-        Айде бе,глупости-дреме ми за Ейми Уайнхауз.Тая пък за к’ва се има. Какви неща стават последно време- вие с глупости се занимавате.

-        А, че какво пък толкова става?

-        Е,браво.Ама сте много неинформирани.

-        Ти пък като си много информиран, вземи кажи.

-        Как какво- Уолстрийт се е сринал и вчера пак се качил петрола

-        Айде бе, голямо важно. И какво от това?

-        Божеее, жени...Как какво-знаеш ли сега какво ще стане.

-        Какво? Ти пък много знаеш какво ще стане.

-        Чакайте,сега ще обесня, Мишо не е в час. Той не разбира много от анализи. Ама сега като скочи петрола да видиш как ще се вдигнат цените, и бензина и хляба,че и парното даже.

-        На тебе пък кво ти дреме от това.

-        Как какво ма, ще паднат акциите, а семейството ми знаеш ли колко има. Тая криза ще ни съсипе.

-        Айде бе, щяла кризата да те съсипе. Ти самия си си съсипан отдавна. Не виждаш ли, че никой не те харесва.

-        Ха, никой не ме харесвал. Ти ще ми кажеш.

-        Аз я, погледни се с тия дънки на кво приличаш.

-        Много са си му добри дънките. Ти като му стигнеш на Владо до акъла,тогава му гледай дънките.

-        Ау, Мишо защитника... Те и твоите такива.

-        Такива ами,щото са модерни.

-        Ако искате да знаете и двамата, такива дънки от миналата пролет не вървят. Вземете се стегнете малко. Един мъж, за да е вървежен само анализи и акции не стигат – и малко мода трябва.

-        Да бе, като че ли не знаем жените колко са меркантилни. Не стигали акции. Само портфелите на мъжете гледате, дънките са после...

-        Нещо подобно. Една жена иска любов и уважение, не мангизи.

-        Ау, това къде го прочете.

-        Ми отвори последния „Космо” и ще видиш десетте критерия по които си избираме мъже.

-        Мале,че си задръстенааа... това кой го чете вече.

-        Да не ми предлагаш „Плейбой” да чета. Той само за гледане става.

-        Яно, Янооо, май нещо си объркала критерия последно време. За мъже пък съвсем.

-        Много са си ми наред критерийте. Ти избистри своите.

-        Стиге сте се карали пък вие двамата. За това ли сме тук.

-        Не се караме, а спорим градивно.

-        Е,като сте заспорили такива, кажи си Яно, кой за теб е елегантния мъж, като Мишо не става.

Въпросът му нямаше как да получи отговор. Вратата се отвор и и шумът утихна рязко. Четиримата заеха местата си с отегчение. Всички около тях вяло повдигнаха глави и започнаха да се наместват към стандартното си сутрешно състояние. И всичко вървеше към тихо опиенение от което ги извади гласът на Маркова:

- Момичета, момчета, здравейте. Отворете тетрадките. Започваме с контролно. Предговор от 2 клас. И така...

 П.С. Извинения на участниците в разговора за моето любопитство. Извинения на утрешния ден...