Маргарита и Перо били женени цели двадесет години. Дълги години с радости и болки, с горести и веселие. Двайсет години, през които делника им се слял до толкова, че навиците им станали еднакви, движенията на ръцете им вървели в една посока, и нозете им крачили по един път. Двадесет години, които така подчертали вътрешните им eднаквости, че ги разделили още повече.
Двадесет години, през които те живели все бездомни. Като съвсем млади напуснали бащините си домове, за да не се върнат никога повече, с мечтата да сътворят свой собствен дом. Но през цялото време ту работа ги запращала по далечни краища, ту парите не им стигали, ту нещо друго се изпрачвало пред вратата на тази тяхна къща и аха- да я отворят, а вратата все не се появявала.
Често Маргарита обхождала с поглед витрините и рафтовете на всички магазини, в които влизала при многобройните си странствания и виждала ту нови завеси за прозорците, ту шарени възглавнички с къдри в този или онзи ъгъл на дивана, ту някой люлеещ се стол за Перо, ту нова посуда за нейната кухня. Всичко това тя сънувала отдавна, всеки детайл можела да опише и разкаже, всяка розичка върху порцелановото цукало в спалнята им или върху драперията на леглото, но стените и покрива на къщата и се губели. Тях тя не можела да види ни на яве, ни на сън.
Така преживели те своите първи двадесет години, така отгледали децата си, така пораснали заедно и слели телата си все с тая мечта на душите. Когато самите те вече пораснали, когато посъбрали малко парички, някак си така изведнъж, както винаги стават хубавите работи се сдобили с къща. Не много голяма, вярно, но пък собствена. Сега вече дошло времето да се развихри Перо, да се размечтае Маргарита, ама наяве. Дългите им нощи се превърнали в светли дни и колкото луната да пускала лъчите си през прозореца, два пъти повече разговорите им за покъщнина осветявали старата им квартира. Размечтал се Перо как зимата ще пали камината в малката им планинска къщичка, как ще го напусне най-сетне тоя проклет и шумен град, как ще ходи на лов с мъжете и ще вари сладко от дюли на жена си. Разфантазирала се Маргарита за всички тъкани черги на света, за дантелени покривки и бродирани възглавчки, за медни тигани и ароматни подправки, за врящия чайник на печката, за прането дето се суши на най-силното балканско слънце и най-игривия планински вятър. Мечтаела тя как всичко, ей сега сами ще направят, с тези две ръце ще пипнат, ще погалят дървото, ще си изковат и миндерите и клепалото на врътата. Вижла в своя Перо великан, ковач и дърводелец едновременно, майстор дето всичко може да пипне, да намести, да натъкми.
С неохота се съгласила друг да им събори стените, да им пренареди тиклите, да отпочне ремонта. С неохота, но с разбиране. Още ги държал града, още Перо трябвало да поработи за хляба, още нямал той това време да се отдаде на себе си, на нея, на тоя така сънуван дом. И зачакала Маргарита, време да се намери, работа да се свърши, че да се стигне и до това най-тяхното, най-важното- до дома.
Не щеш ли, на третия месец откакто купили къщата, в онова лято дето ту било най-жежкото, че на сянка 40 градуса вдигало, ту едни дъждове прохладни се вихрели да се чудиш лято ли е есен ли... Та в оня месец, най-шугавия се поболяла лелята на Маргарита. Усетила един ден лелята леко замайване, разлюлала се земята под краката и ,причерняло та поседнала. На втория пак така, ама дважди. И на третия легнала ще не ще. В събота като я навестила Маргарита, както обикновено леля и вече четвърти ден лежала и не ставала. Малка и суха, от възрастта ли от самотата ли била така изсъхнала в леглото не се виждала. Изчистила Маргарита стаята, викнала Перо и тамън да откарат лелята в тяхната квартира, като се заинатила тая уж дребна женица – не,та не. Цял живот в нейния си дом живаля, не щяла да мре в чужд. Грижила се доколкото може за нея Маргарита, нали едничка роднина и била, че и добре се грижила, но лелята след седмица –две си отишла. Дълго шушукали клюкарките, че тая нейна слабост я довършила. Че слабостта и от самотия била, щото цял живот сама живяла и даже животно ни едно не прибрала. Ама то кой да знае.
Та така в оня месец, дето сезон си нямал Маргарита и Перо се сдобили и с апартамент в града. Пак техен дом, нищо, че наследство от лелята. Ама нали бездетна била лелята, на кой друг да го остави. И тая мечта цял живот дом да си имат, сега така се развихрила и пощуряла, че два им донесла.
Засуетили се съпрузите, замаяли се. Къща на село ли да стягат, апертамент в града ли.И пак ни парите стигали, ни времето, а имането им нараснало. Обикаляла Маргарита ден друг магазините, повъздишала, пък взела решение.
Седмица чертала, смятала, намествала и натъманявала и се заела с ремонт на лелиният апартамент. Вече се виждала като горда стопанка, като човек, който по свой размер и кройка е направил всичко, с нови мебели, с маса, която още на дърво мирише, спарнята с драперии и рози, ваната с листенца мента вътре и лавандула, кухнята с керамично пано, а на паното ври на печката тенджерка и на бял стол котка спи. Всичко изчислила и премислила до последната подробност. Като сладка вишновка било предвуксването и как ще изненада Перо, как ще му разкаже техния дом, как ще го направи.
Слушал той дълго вечерта жена си, поглеждал неразгадаемите и чертежи през дългата и червеникава коса, опитвал се да отгатне ту тая мебел, ту оная, пък накрая сам се похвалил, че купил порцеланова мивка за къщата им на село.
И така се заизнизали едни дни – ни градски, ни селски. В града живеели, а за селото мислели. Опитала се Маргарита да не му предиря, опитала се да разбере,че за там той отдавна мечтае, че града го гложди, като камъче в обувката му седи и мира не му дава.
Година минала от тая първа вечер, когато Перо купил порцелановата мивка, а те все още си жевели на квартира. Апартаментът не ремонтиран, къщата не готова. Цяла година, вече 21-вата от съвместния им живот, мечтата за дом още витаела, само дето те вече правили два. Маргарита обгрижвала градския дом, а Перо селския. На тези ремонти края им не се виждал. Тази им обща мечта така желана и лелеяни изведнъж ги разделила, разполовила и всеки се заел своя си дом да прави. Толкова го мечтали тоя общия,само техен, единствен, а то хем два,хем дом нямат.
Цяла година Маргарита не стъпила в селската къща. За пръв път Перо пътувал сам, сам вземал решения, сам кроял стаи и мебели. Ни една отпуска, ни един почивен ден за тая година не били заедно. Едно време, кога лятото дойде се качвали на колата и обикаляли ту морето, ту балкана. Сега тя отивала в апартамента да доизкусорява това-онова, че дано по-бързо се преместят, а той запрашвал за село, като че ли колкото по-натискал газта, толкова по-бързо ще му дойде и пенсионирането.
Така живели не само тая година, така било още три години след първата.
Лягала нощем маргарита изморена от ремонти и мечти и сънувала перо. За пръв път от повече от 20 години го сънувала. Такъв снажен, мусколест, загорял, черен почти като циганин, какъвто първия път го видяла. И щом го видяла за дом и за деца замечтала. Сънувала го нощем, а денем го не виждала. И все не можела да се примири, че сама дом прави, а дом за двама иска. Ходил Перо по чукари и балкани, по селски пътища и ниви, ходил и дом правил. За жена си, за децата, най-естне и той да съгради огнище. На четвертата година станали готови и селската къща и апартамента в града. Огледали ги те – Маргарита къщата, а Перо апартамента. Всеки себе си в своето бил вградил. Дом за чудо и приказ всеки бил направил. Ама само неговото било вътре, само по една душа между стените имало.
И така заживели от насетне – Маргарита в апартамента, а Перо в къщата. Всеки у дома си.
Мона Чобан
Няма коментари:
Публикуване на коментар