Катерина оживи селото, но и то и вдъхна жвот. Постепенно започна да усеща онази близост, за която винаги бе мечтала. Онова споделяне, съпреживяване, сливане с нещо. Вярваше, че тя идва от мъж, от някой с когото любовта е неизбежна. И дълго време тази и представа я държеше в примката на неслучващото се. Не можеше и да си помисли, че именно това усещане може да дойде от някъде другаде. В представите си дотолкова бе отдадена на идеята за любов, че нямаше как да заподозре, че нещо друго може да я направи по-пълна, по-цялостна и истинска.
Когато мъжът и настоя да си купят селска къща в това затънтено място, тя посрещна идеята му без особен възторг. Знаеше, че за него това е особено важно, че му е голям мерак. Тръгна към къщата от любов. По-скоро от разбирането си за любов. Не че обичаше селото, не че обичаше тая или коя да е друга къща. Не беше влюбена нито в тази планина, нито в някаква си модерна идея за отшелничество. Съвсем не. Обичаше мъжа си. Обичаше идеята за семейство и имаше някаква нейна си представа за тази любов. А в представата и се бяха вмъкнали точно такива твърди становища – жена, която обича мъжа си го следва, любовта е нещо взаимно, само обичта може да ти донесе оная топлина и душевен уют и пълнота, които са жизнено необходими, любовта е чувството, което изпитваме към партньора си си, което ни кара да се проумяваме един друг, да се грижим един за друг, да сме заедно споделено.
Такива представи имаше Катерина за любовта и семейството по онова време, когато мъжът и пожела селска къща. Много от тези постулати все още си стоят у нея – ненатрапливо, без да пречат, но доста поскърцващи като стари панти. Като че ли самата тя вече усещаше, че нещо не е точно така или поне не в тази схема, която идеалистично я е владяла винаги. Не че нещо се бе променило, съвсем не. Любовта и към мъжа си остана същата. Неговата към нея се разшири, нарасна, възмажа някак си и той започна да гледа съпругата си с други очи. Макар че самата Катерина все още не забелязваше набъбващата промяна у самата себе си. Явно точно там, където свършваше асфалта и започваха онези 200 метра черен път към селската им къща нещо у нея беше поизостанало, поизмъкнало се от дългогодишния и багаж. Явно точно това нещо се е оказало ненужното и, оковите, които са я спъвали толкова години.
Когато видя къщата за първи път я прие. Не изпадна в особен възторг, но успя да я почувства и да я приеме. Тези 200 метра черен път тогава се оказаха доста черни. Те я стреснаха, изплашиха и хич не и позволиха никакви радости и мераци за бъдеща покупка. Именно заради тях Манол / мъжът и/ трябваше да я уговаря. И двамата не обичаха дългите разисквания и уговорки. Толкова години живеене заедно ги бяха научили да взимат решенията бързо и да ги осъществяват без много приказки. Желанията им обикновено бяха еднакви и нямаше място за много уговорки и дебати. Тоя път Мано /както тя го наричаше/ се наложи да прояви повече характер от обикновено. С благост и настоятелно успя да я убеди, че точно тази къща с този път е чакал винаги. И Катерина склони, преглътна черния път и стана стопанка. В началото трудно минаваше пеша тези двеста метра от края на асфалта, от колата си, до портата. Сетне така свикна с тях, че и се струваха като естествено продължение на нейната си къща. Бързо успя да пречупи навика да стига с колата точно до назначеното място. Приемаше пътчето като игра – колко крачки са до мостчето над баричката, колко до къщата на бай Дано, а до тяхната порта. Опитваше се през тази утъпкана земя да пренася продуктите и това, което носеше от града и всеки път измисляше все нови и нови начини да го прави, увеличаваше товара, изобретяваше различни носила. Не че и беше нужно, но тази игра на изобретателност я увличаше. Този черен път, тези нищо и никакви 200 метра за Катерина само за година –две се преврнаха в най-дългия път от нейния живот, в крайгълния и камък. И там на асфалтираното площадче, там в калната или заснежена пръст, някъде по перилата на мостчето или на оградата на бай Дано останаха и нейните си окови. Ония, които я бяха държали цял живот и все не и даваха да проумее, че и живота и любовта може да са по-големи от това, което тя си представя.
/следва продължение.../
Много хубаво!
ОтговорИзтриванеТопло!
Хр.