Севда

Розе, Розе ма, стой пущино. Не пристъпяй така. Стой като ти казвам. Ей, бик да беше, нямаше да си тъй нервна. Какво те толкова мъчи? Я, пролет е вече. Какво зелено е навън, да пасеш само и да присъпяш едва едва. Днес слънце цял ден ти поляната огрява. То твоето поне е лесно. Живот е това твоето – сутрин тревата росна, на обяд пече, пече, ама ти тогава под смърча горе на връо полегнеш, та почакаш. Ей, слезеш си вечер, аз ти се порадвам, погаля те, издоя те-да ти не тежи.

Ей, Розе-лесна е твоята – ама нас хората, кой да ни издои кога ни до гушата стигне и тегло пусто. Няма, няма кой. Само времето ни дои нас хората. Ама кога трябва мъката ни да изчезне-време няма, малко е времето. Кога дойде, то вече късно станало. Така ни е затиснала пущината, че отвъд гърлото отишла.

Това младото горе, дето Чолаковата къща взе, гледам го и то готово. И то като тебе вечер- плаче някой да го погали, да му отнеме и горчивото и сладкото, да го свое направи. А няма кой. Що ма Розе така хората се объркваме, що сме такива сбъркани.

Някога и моя така – не виждаше, не гледаше. Ей го сега, все покрай мен се върти, все за мен мисли, ама късно вече. Щото съм се цялата пръснала. Душа ми не остана.

Аз си го имам мой Хашо още, ама той мене ме няма. Изпусна ме той, затри ме. Щото една жена не я ли вземеш навреме, край.

Помниш ли, кога те взехме Розе, онова лято. Когате взехме, пък не знаехме какво да те правим. То работа много имаше тогава, пари трябваше да сбираме дъщерята да женим. То цял живот все пари сбираме. Като банка сме станали, ама пари все няма. Първо за апартамент в града събирахме, после кола да си купим, сетне децата да изучим, подир туй да ги оженим. Виках му на моя още тогава: „Дай бе, Хашо, дай да мирясаме малко, дай по-кротко. То от тия пустите му пари ни мене виждаш, ни децата.” Цял ден по работа ходеше, вечер като се върне-уморен, хляба пред себе си не вижда, аз чакам мен да види. А децата, да са ни живи и здрави-умни излязоха, учени, ама много бесни бяха ей, ама много. Вечер все пееха, все лудуваха, представления му правеха. А той погледа, погледа, пък ги сгълчи. Уморен бил, да почива иска. Почиваше той вечер, докато те не взеха да си почиват от нас. И така си сами останахме. Забегнаха децата далече – по чужбините, щото в къщи все пречеха, все шум вдигаха, все да мълчат искахме. Та сега там далече, сигурно си пеят и се веселят на воля. Нали няма кой вече да им се кара. Така си и остана апартамента в града, дето уж за тях го правехме. То иколата се счупи отдавна.
Само парите за Лили, дето го сбирахме, в полза дойдоха. Сватба голяма вдигнахме, ама сватба чужбинска. То и тогава – разходи много нямаше, ама момчето богато се случи, та баща му като каза –не, та цялата сватба той плати. Нашете пари пак малко бяха и тогава, пък уж дълго за тях работихме.

Ей, така цял живот сбирахме – а то пари пак няма. Затова се на село върнахме. Пенсий малки-то от много работа, малка пенсия се взима. Така е у нас. Тогава като те взехме, Розе, то крава ние кога сме виждали. Та това лято като те изпуснахме – що доктор, що ветеринар-едва те спасихме. Какво стана тогава, така и не разбрах. И пусти му телевизор – заради него ще да е. Зазяпахме го, нали така сладко по него говорят – та забравихме да те издоим. На другата заран - те ти беля.

Ей така, Розе, е и жената – като не й обърнеш внимание на време и тя като тебе-аха да се пръсне. Ама се не пръска и болката й с очи се не вижда. Та за това потърпи жената малко-потърпи, пък или шавне другаде-дето има кой да я види, или затвори очи още приживе-та до гроба. Не ще мъжа си вече да погледне-като мен. В една къща живеем, ама очите ми зашити-не го виждам. Като с вълнен конец зашити, ей така-напреко. Разбрах аз още в града,че работата и пусти пари са му от мене по-милни. Че тоя му страх е от любовта му по-силен.

Ей, така си и остана. И в града и в село-все едно и също. Ама то мястото като смениш, акъла си не сменяш.

Гледам го това младото сега, дето Чолаковата къща взеха – ние вика идваме тук с мъжа ми да се намерим. Абе чадо, то двайсе години като не сте се намерили, то сега ли ще се намерите. Ама как да му обясниш, Розе. Младо е то още. Парите още му в ушите шепнат. Гледам и нейния мъж-все работел, все време нямал, все изморен. И те събират. За какво-кой ги знае. Ама се един друг не гледат. Очите им вперени все един в друг, ама през себе си гледат, та се не разпознават.

Трябва да й подскажа май кравичка да си вземат. Тя да им помогне да прогледнат. На тях може и да помогне. Те на нас не можа, Розе, ама добре ни служиш. Мляко поне даваш, че и аз има с кой да си поговоря. Ей така, с теб като съм, по човешки някоя дума има с кой да обеля. Ако няма акъл кой да му даде на човек, поне мляко да пие и думи да спе. Че ни изядоха и пусти му пари и лакомия. Трупа човек, трупа, мераците му големи. А не отваря очи да види, че в тоя живот само две пари ни трябват. Кога умрем да има с какво очите ни да затворят.

Доста време чака тази книга - да й дойде времето, да й се измисли корица, да влезе в печатница. Доста! Е,времето й дойде. А коя е Доста,  който пожелае може да научи веднага след като изсъхне мастилото. Някъде около Сирни Заговезни!

ЗАЛИВ

                            Преводът на Елена Стоева на моя разказ, който ама никак не бе подминат без внимание в конкурса "Музыка перевода".                

Он переключился на вторую и пустил стеклоочистители. Все это давно ему уже надоело. И дождь, который идет, когда ему вздумается. И эти постоянные парижские пробки. Никак не вырваться. Всякий раз, когда бы он не выходил из офиса – всегда попадал в пробку.  И принимал уже происходящее за неизбежность.

Еще немного. Ну, всего два-три дня, и все наконец-то закончится.

Он ведь отлично подготовился. Пять лет. Целых пять лет он шел к этому и  вот – конец пути уже виден.

Когда все началось, ему было сорок пять. Каждый день, только из-за этой мечты, он ходил на работу. Когда-то его мечта выглядела далекой, туманной, неосуществимой. Но потом он поймал ее. В лучшем случае, через час, все закончится. Хотя нет – только начнется…

Сколько переговоров, сколько встреч, мук, ожиданий, сколько телефонных разговоров, ночей и дней он провел в офисе, чтобы скопить деньги, найти нужных людей, убедить их! Еще только час – и он подпишет нужные документы. Жизнь начнется заново.

Он позвонил Марии и намекнул на некий сюрприз, который скоро ее ожидает.

Как всегда, Мария ждала его звонка. Зная его скрытность, она давно уже ни о чем не расспрашивала. Знала, что он никогда не делился с ней ни хорошим, ни плохим. Когда ему нужно было поговорить – то приходил сам.  Даже не спрашивая, есть ли у нее желание слушать. Просто садился – и начинал исповедь. Вот почему ее „хорошо” в ответ на его сообщение придало ему уверенности. Он знал, что именно о таком подарке – после которого начнется их новая совместная жизнь – она и мечтала.

Только о таком.

Осталось только продать долю компании. И тогда они уедут, куда  хотели. На безлюдный остров.

Хотя, конечно, необитаемых островов давно уже нет. Но еще пять лет назад назад он прочитал в ее глазах, что такое место для них обязательно найдется.. 

И оно нашлось. Это был идеальный Залив. Совсем безлюдный, с огромными скалами с двух сторон, с крутой грунтовой дорожкой, которая спускалась вниз, до самого пляжа. В первый же день, когда они нашли Залив, он почувствовал,  что только здесь  они могут стать окончательно счастливы. Мария просто влюбилась в ту полуразвалину на берегу – даже не поймешь сразу, что это когда-то был бар. В тот момент Мария и сказала мечтательно, что могла бы прожить здесь до  конца своих дней.

И он понял, что нужно ей подарить.

Вот уже пять лет они возвращаются в эту деревню. В одно и то же место. И только он один знает, почему они именно здесь проводят свой отпуск. Днями он исчезал, а она все подшучивала, что он играет в нарды с рыбаками из Сарти. „Ну выграй хоть одну игру. Тренируйся, учись.” – подсмеивалась она, и даже не подозревала, что, когда после обеда она ложилась в отеле подремать, он договаривал ее мечту. Еще немного, еще совсем чуть-чуть, и он сделает ее самой счастливой женщиной в мире. Приподнесет ей то, в чем они оба так сильно нуждаются, для чего он упорно трудился последние пять лет.

Машины медленно, одна за другой, ползли по дороге. Только бы скорее рассосалась эта проклятая пробка!

Он вновь закурил. И снова, в который уже раз, вспоминал, как он удачно провернул это дело.

Греки люди ленивые, но жадные. Ему потребовалось очень много времени, чтобы убедить мэра деревни отдать Залив ему в аренду на тридцать лет лет. Тридцать лет  – больше и не нужно. А дальше посмотрим. Правда, местные рабочие сильно повысили цены, но за несколько месяцев они все же обещали восстановить бар и сбоку построить домик. Этого и хотела Мария. Маленький дом, только на двоих. И современный бар, где будет звучать бешеная танцевальная музыка. Немного рекламы - и серфингисты нагрянут сюда толпами. Ведь Залив этот только для избранных, с идеальным ветром для серфинга. Мария будет подавать коктейли, это у нее очень хорошо получается. А он будет сидеть слева от входа в бар на тростниковом стуле и курить трубку.

Сколько раз она рассказывала ему эту свою фантазию? Он – в льняных брюках и рубашке. Босиком, обязательно босиком, и  загорелый. Ей всегда так нравился его загар. „Ты и солнце – идеальные любовники”, смеясь, говорила она ему, целуя его в шею, когда они лежали на пляже.

Значит так: он будет пить свое узо, курить трубку и лениво пялиться на стройных серфингисток. И Мария наконец-то будет довольна – не только коктейлями, но и возможностью слушать. Конечно, ведь она прекрасный слушатель. Идеальная женщина-слушательница. Никогда ничего не спрашивает, не перебивает, а только внимательно и с почтением внемлет. Особенно она обожает слушать чужие истории. Серфингисты, конечно, будут стоять в очереди, чтобы поделиться с ней своими переживаниями. Девушки и молодые люди со всего мира будут, как родной матери, как родственнице, как нежной любовнице, рассказывать ей свои истории…

Стоп! Никаких любовниц. Она принадлежит только ему. Так и быть, пусть Мария слушает серфингистов, но это его женщина. А вечером… вечером на их собственный маленький пляж будут толпами высыпать парни, девушки, туристы. Заиграет музыка, и все будут танцевать до утра, и она будет таять в его руках, и он будет тонуть в ее взгляде. До восхода солнца, до того момента, когда их души и тела сольются на горизонте Залива и они начнут видеть общие сны.

Он потушил сигарету и посмотрел на себя в зеркало. Уже третий год он не брился, потому что Мария любила его бороду. Он провел руку по бороде и отметил как она побелела за последнее время. Что ж, как раз подходит такому пейзажу. Разве можно не иметь седой бороды в таком выбеленном солнцем божественном Заливе? Это же как легенда, как часть их собственной сказки. Месяц назад ему исполнилось пятьдесят. Солидный возраст. Тот самый, чтобы сбежать за счастьем.

А вот Марии не дашь сорок пять.  Видимо, некоторые женщины просто  умеют красиво стареть. Как Мария, как Маргерит Дюрас, как Софи Лорен. Она все еще выглядит тридцатипятилетней, его Мария. Какая старость! Молодая еще. Фантастически молодая. Она его женщина и поедет с ним. Хорошо, что она ненавидит Париж. Никогда его не любила, не чувствовала себя в этом городе хорошо. Всегда мечтала о каком-то заброшенном красивом месте,  поцелованном богом и дьяволом. Он знал, что она последует за ним. Поэтому и работал день и ночь последние годы. Для нее, для себя, для них. Чтобы создать свой рай. Там, среди волн, ветра, серфингов и рыбаков.

Там она будет принадлежать только ему.  Они будут вместе день и ночь. Не как сейчас – шесть, восемь часов в сутки - и то в основном, во время сна

Иногда он просыпался и смотрел на нее. Так хочется утонуть в твоих глазах…

Что? Нет, Мария не такая. Она его женщина. Там, на Заливе, она будет с ним. Навсегда. Она не увлечется каким-то там серфингистом. Конечно, они все такие крепкие и мускулистые, эти пустоголовые парни. У них всегда наготове какие-то невероятные выдуманные истории, а Мария…. она так любит слушать. Она из тех женщин, что слушают. Но все-таки... она не из тех, кто…

Колонна, наконец, медленно двинулась. Неужели пробке закончилась? Сейчас он нажмет на педаль, переключит скорость, и все. Подпишет документы и поедет домой. Вернется раньше обычного. Этому есть причина. Этого он ждал столько лет. И она – ждала…

Он перестроился в правый ряд, переключился на третью скорость и вновь закурил. Даже сразу не понял, откуда появился этот туман в голове - из-за сигареты или из-за спутанных мыслей? Но одна из картинок остановилась посреди текущего мимо потока. И вдруг он увидел, узнал: Мария – красивая, с уложенными в пучок волосами, в белой рубашке, босая, смеющаяся, стоит возле бара с одним из серфингистов. Нет, он не моложе его, но она нежно утопает в его глазах, обхватывает его своим смехом и желанием. Видимо, этот мужчина хорошо сумел ее рассмешить. Мария откидывает назад голову, что-то ему увлеченно рассказывает. Она, которая всегда только слушала – теперь чем-то делится. С ним, с незнакомым человеком. И он вдруг понял, что это не обычный разговор, не просто рассказ, не случайная встреча. Это – полное единение между незнакомцем и его женщиной…

Сейчас Мария была точно такая, когда он встретил ее в первый раз.

Внезапно эта воображаемая история так сильно испугала его, что он вздрогнул. Какое-то мгновение он даже ничего не видел перед собой, словно ослепленный молнией. Наконец, мужчина четко осознал, что, подарив ей мечту, он подарит и искушение. По его спине пробежали мурашки, он крепко сжал зубы и едва нашел силы, чтобы остановить машину.

Свернув с дороги, он припарковался у тротуара. Вынул мобильный, набрал нотариуса.

- Не ждите меня. Приеду завтра.  Нет, отказываюсь. Сделка отменяется. Да, залив не покупаю. Точно. Приятного вечера!

 Подождав немного, он включил двигатель и поехал к своей Марии.

Оригиналът можете да намерите в този блог сред по-ранните публикации.

Маргарита и Перо

Маргарита и Перо били женени цели двадесет години. Дълги години с радости и болки, с горести и веселие. Двайсет години, през които делника им се слял до толкова, че навиците им станали еднакви, движенията на ръцете им вървели в една посока, и нозете им крачили по един път. Двадесет години, които така подчертали вътрешните им eднаквости, че ги разделили още повече.

Двадесет години, през които те живели все бездомни. Като съвсем млади напуснали бащините си домове, за да не се върнат никога повече, с мечтата да сътворят свой собствен дом. Но през цялото време ту работа ги запращала по далечни краища, ту парите не им стигали, ту нещо друго се изпрачвало пред вратата на тази тяхна къща и аха- да я отворят, а вратата все не се появявала.

Често Маргарита обхождала с поглед витрините и рафтовете на всички магазини, в които влизала при многобройните си странствания и виждала ту нови завеси за прозорците, ту шарени възглавнички с къдри в този или онзи ъгъл на дивана, ту някой люлеещ се стол за Перо, ту нова посуда за нейната кухня. Всичко това тя сънувала отдавна, всеки детайл можела да опише и разкаже, всяка розичка върху порцелановото цукало в спалнята им или върху драперията на леглото, но стените и покрива на къщата и се губели. Тях тя не можела да види ни на яве, ни на сън.

Така преживели те своите първи двадесет години, така отгледали децата си, така пораснали заедно и слели телата си все с тая мечта на душите. Когато самите те вече пораснали, когато посъбрали малко парички, някак си така изведнъж, както винаги стават хубавите работи се сдобили с къща. Не много голяма, вярно, но пък собствена. Сега вече дошло времето да се развихри Перо, да се размечтае Маргарита, ама наяве. Дългите им нощи се превърнали в светли дни и колкото луната да пускала лъчите си през прозореца, два пъти повече разговорите им за покъщнина осветявали старата им квартира. Размечтал се Перо как зимата ще пали камината в малката им планинска къщичка, как ще го напусне най-сетне тоя проклет и шумен град, как ще ходи на лов с мъжете и ще вари сладко от дюли на жена си. Разфантазирала се Маргарита за всички тъкани черги на света, за дантелени покривки и бродирани възглавчки, за медни тигани и ароматни подправки, за врящия чайник на печката, за прането дето се суши на най-силното балканско слънце и най-игривия планински вятър. Мечтаела тя как всичко, ей сега сами ще направят, с тези две ръце ще пипнат, ще погалят дървото, ще си изковат и миндерите и клепалото на врътата. Вижла в своя Перо великан, ковач и дърводелец едновременно, майстор дето всичко може да пипне, да намести, да натъкми.

С неохота се съгласила друг да им събори стените, да им пренареди тиклите, да отпочне ремонта. С неохота, но с разбиране. Още ги държал града, още Перо трябвало да поработи за хляба, още нямал той това време да се отдаде на себе си, на нея, на тоя така сънуван дом. И зачакала Маргарита, време да се намери, работа да се свърши, че да се стигне и до това най-тяхното, най-важното- до дома.

Не щеш ли, на третия месец откакто купили къщата, в онова лято дето ту било най-жежкото, че на сянка 40 градуса вдигало, ту едни дъждове прохладни се вихрели да се чудиш лято ли е есен ли... Та в оня месец, най-шугавия се поболяла лелята на Маргарита. Усетила един ден лелята леко замайване, разлюлала се земята под краката и ,причерняло  та поседнала. На втория пак така, ама дважди. И на третия легнала ще не ще. В събота като я навестила Маргарита, както обикновено леля и вече четвърти ден лежала и не ставала. Малка и суха, от възрастта ли от самотата ли била така изсъхнала в леглото не се виждала. Изчистила Маргарита стаята, викнала Перо и тамън да откарат лелята в тяхната квартира, като се заинатила тая уж дребна женица – не,та не. Цял живот в нейния си дом живаля, не щяла да мре в чужд. Грижила се доколкото може за нея Маргарита, нали едничка роднина и била, че и добре се грижила, но лелята след седмица –две си отишла. Дълго шушукали клюкарките, че тая нейна слабост я довършила. Че слабостта и от самотия била, щото цял живот сама живяла и даже животно ни едно не прибрала. Ама то кой да знае.

Та така в оня месец, дето сезон си нямал Маргарита и Перо се сдобили и с апартамент в града. Пак техен дом, нищо, че наследство от лелята. Ама нали бездетна била лелята, на кой друг да го остави. И тая мечта цял живот дом да си имат, сега така се развихрила и пощуряла, че два им донесла.

Засуетили се съпрузите, замаяли се. Къща на село ли да стягат, апертамент в града ли.И пак ни парите стигали, ни времето, а имането им нараснало. Обикаляла Маргарита ден друг магазините, повъздишала, пък взела решение.

Седмица чертала, смятала, намествала и натъманявала и се заела с ремонт на лелиният апартамент. Вече се виждала като горда стопанка, като човек, който по свой размер и кройка е направил всичко, с нови мебели, с  маса, която още на дърво мирише, спарнята с драперии и рози, ваната с листенца мента вътре и лавандула, кухнята с керамично пано, а на паното ври на печката тенджерка и на бял стол котка спи. Всичко изчислила и премислила до последната подробност. Като сладка вишновка било предвуксването и как ще изненада Перо, как ще му разкаже техния дом, как ще го направи.

Слушал той дълго вечерта жена си, поглеждал неразгадаемите и чертежи през дългата и червеникава коса, опитвал се да отгатне ту тая мебел, ту оная, пък накрая сам се похвалил, че купил порцеланова мивка за къщата им на село.

И така се заизнизали едни дни – ни градски, ни селски. В града живеели, а за селото мислели. Опитала се Маргарита да не му предиря, опитала се да разбере,че за там той отдавна мечтае, че града го гложди, като камъче в обувката му седи и мира не му дава.

Година минала от тая първа вечер, когато Перо купил порцелановата мивка, а те все още си жевели  на квартира. Апартаментът не ремонтиран, къщата не готова. Цяла година, вече 21-вата от съвместния им живот, мечтата за дом още витаела, само дето те вече правили два. Маргарита обгрижвала градския дом, а Перо селския. На тези ремонти края им не се виждал. Тази им обща мечта така желана и лелеяни изведнъж ги разделила, разполовила и всеки се заел своя си дом да прави. Толкова го мечтали тоя общия,само техен, единствен, а то хем два,хем дом нямат.

Цяла година Маргарита не стъпила в селската къща. За пръв път Перо пътувал сам, сам вземал решения, сам кроял стаи и мебели. Ни една отпуска, ни един почивен ден за тая година не били заедно. Едно време, кога лятото дойде се качвали на колата и обикаляли ту морето, ту балкана. Сега тя отивала в апартамента да доизкусорява това-онова, че дано по-бързо се преместят, а той запрашвал за село, като че ли колкото по-натискал газта, толкова по-бързо ще му дойде и пенсионирането.

Така живели не само тая година, така било още три години след първата.

Лягала нощем маргарита изморена от ремонти и мечти и сънувала перо. За пръв път от повече от 20 години го сънувала. Такъв снажен, мусколест, загорял, черен почти като циганин, какъвто първия път го видяла. И щом го видяла за дом и за деца замечтала. Сънувала го нощем, а денем го не виждала. И все не можела да се примири, че сама дом прави, а дом за двама иска. Ходил Перо по чукари и балкани, по селски пътища и ниви, ходил и дом правил. За жена си, за децата, най-естне и той да съгради огнище. На четвертата година станали готови и селската къща и апартамента в града. Огледали ги те – Маргарита къщата, а Перо апартамента. Всеки себе си в своето бил вградил. Дом за чудо и приказ всеки бил направил. Ама само неговото било вътре, само по една душа между стените имало.

И така заживели от насетне – Маргарита в апартамента, а Перо в къщата. Всеки у дома си.

Мона Чобан

* * *

продължение...

Катерина оживи селото, но и то и вдъхна жвот. Постепенно започна да усеща онази близост, за която винаги бе мечтала. Онова споделяне, съпреживяване, сливане с нещо. Вярваше, че тя идва от мъж, от някой с когото любовта е неизбежна. И дълго време тази и представа я държеше в примката на неслучващото се. Не можеше и да си помисли, че именно това усещане може да дойде от някъде другаде. В представите си дотолкова бе отдадена на идеята за любов, че нямаше как да заподозре, че нещо друго може да я направи по-пълна, по-цялостна и истинска.

Когато мъжът и настоя да си купят селска къща в това затънтено място, тя посрещна идеята му без особен възторг. Знаеше, че за него това е особено важно, че му е голям мерак. Тръгна към къщата от любов. По-скоро от разбирането си за любов. Не че обичаше селото, не че обичаше тая или коя да е друга къща. Не беше влюбена нито в тази планина, нито в някаква си модерна идея за отшелничество. Съвсем не. Обичаше мъжа си. Обичаше идеята за семейство и имаше някаква нейна си представа за тази любов. А в представата и се бяха вмъкнали точно такива твърди становища – жена, която обича мъжа си го следва, любовта е нещо взаимно, само обичта може да ти донесе оная топлина и душевен уют и пълнота, които са жизнено необходими, любовта е чувството, което изпитваме към партньора си си, което ни кара да се проумяваме един друг, да се грижим един за друг, да сме заедно споделено.

Такива представи имаше Катерина за любовта и семейството по онова време, когато мъжът и пожела селска къща. Много от тези постулати все още си стоят у нея – ненатрапливо, без да пречат, но доста поскърцващи като стари панти. Като че ли самата тя вече усещаше, че нещо не е точно така или поне не в тази схема, която идеалистично я е владяла винаги. Не че нещо се бе променило, съвсем не. Любовта и към мъжа си остана същата. Неговата към нея се разшири, нарасна, възмажа някак си и той започна да гледа съпругата си с други очи. Макар че самата Катерина все още не забелязваше набъбващата промяна у самата себе си. Явно точно там, където свършваше асфалта и започваха онези 200 метра черен път към селската им къща нещо у нея беше поизостанало, поизмъкнало се от дългогодишния и багаж. Явно точно това нещо се е оказало ненужното и, оковите, които са я спъвали толкова години.

Когато видя къщата за първи път я прие. Не изпадна в особен възторг, но успя да я почувства и да я приеме. Тези 200 метра черен път тогава се оказаха доста черни. Те я стреснаха, изплашиха и хич не и позволиха никакви радости и мераци за бъдеща покупка. Именно заради тях Манол / мъжът и/ трябваше да я уговаря. И двамата не обичаха дългите разисквания и уговорки. Толкова години живеене заедно ги бяха научили да взимат решенията бързо и да ги осъществяват без много приказки. Желанията им обикновено бяха еднакви и нямаше място за много уговорки и дебати. Тоя път Мано /както тя го наричаше/ се наложи да прояви повече характер от обикновено. С благост и настоятелно успя да я убеди, че точно тази къща с този път е чакал винаги. И Катерина склони, преглътна черния път и стана стопанка. В началото трудно минаваше пеша тези двеста метра от края на асфалта, от колата си, до портата. Сетне така свикна с тях, че и се струваха като естествено продължение на нейната си къща. Бързо успя да пречупи навика да стига с колата точно до назначеното място. Приемаше пътчето като игра – колко крачки са до мостчето над баричката, колко до къщата на бай Дано, а до тяхната порта. Опитваше се през тази утъпкана земя да пренася продуктите и това, което носеше от града и всеки път измисляше все нови и нови начини да го прави, увеличаваше товара, изобретяваше различни носила. Не че и беше нужно, но тази игра на изобретателност я увличаше. Този черен път, тези нищо и никакви 200 метра за Катерина само за година –две се преврнаха в най-дългия път от нейния живот, в крайгълния и камък. И там на асфалтираното площадче, там в калната или заснежена пръст, някъде по перилата на мостчето или на оградата на бай Дано останаха и нейните си окови. Ония, които я бяха държали цял живот и все не и даваха да проумее, че и живота и любовта може да са по-големи от това, което тя си представя.

/следва продължение.../

Катерина

Домът на Катерина отново се напълни с всички аромати, които могат да  го завладеят по това време на годината.

Вече четвърти ден обживената къща се гиздеше с все по-нови и нови допълнения. Животът започваше да навлиза в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати – по рецепти и разписание. Към 9 часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. А когато то вече кипне към него се добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъгва канела. Полага неимоверно старание да използва до колкото е възможно продукти само в съвсем натурален вид. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка краве мляко – току що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе се настъргва от канелена пръчка – донесена и някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с магазинерски етикети.

Точно полвин час кафеен ритуал, премесен с дима на ръчно сгъната цигара от листата на местен тютюн, който се отглежда по тези места.

След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, облича кенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите. Краката и са боси, окрасени единствено от ярко червена педикюр. На огромната дъбова маса, ръчно правена поне за 20 души, се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Тогава като по часовник в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.

Вела е по-възрастна от Катерина. Може да и бъде майка, но това се забелязва при много сериозно взиране. Вела е закръглена, с гладко румено лице. Дори селските и одежди не могат да скрият хубостта и. Само нещо в погледа на Вела издава преживените години, миналите страстти - и любови и несгоди, смъртта на 5 годишния и син, когато самата тя е била на 26, грижите по останалите две момчета и момичето, дето все беше болнаво, ама я каква мома излезе.

Вела е тиха, кротка, блага. Силата и е скрита някъде вътре в нея, прибулена от забрадката, покриваща белите и коси. Тази сила пред жени тя не показва. Пристъпва отривисто и с малки крачки, навярно заради ниския си ръст. Не говори много, но знае точно какво прави. И около дъбовата маса двете жени – Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си черно започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея избра за учителка. И вече четвърти ден старата жена пристига и учи по-младата си сестра как се меси хляб, как се влага душа в него, как се забърква с върха на пръстите тестото, как сетне се гали и с каква тежест се притиска с длан, колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата и можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото и е на душата, такава е и средата на хляба.

Жените обядват заедно – топъл, пресен хляб, домашно бито масло и ръчно правен от Катерина ликьор. Младата слуша и попива историите на старата, опитва се да забрабви своите си преживелици и да се потопи в чуждите. След 1-2 чашки ликьор Вела се отпуска, става бъбрива и весела и никога не пропуска накрая да разкаже и по 1-2 пикантни случки. Голямата стъклена врата към двора е отворена, слънцето наднича вече до средата на кухнята, заиграва се с ръцете на двете жени и като ги погледаш тайно можеш да видиш как пръстите късат залците, как течността от чашите навлиза през гърдите и се спуска надолу. А заслуша ли се човек веднага разбира, че Вела учи младата не само хляб да меси. Вела е стара любовчийка. Петдесет години се води тя с мъжа си, докато преди две години той не тръгна по своя естествен път към отвъдното. Но през всички тези години, цялото село знаеше, че поне половината от тях Вела въртя успешно и къща и деца, и мъж, че и Зуко. Всочки знаеха за любовта им, но ни селото, ни мъжа и не понечиха да и се противопоставят. И даже като остана Вела вдовица не остави Зуко, не го взе у тях си, но продължи да го обича, да го има, да го люби. Каквато майсторка на хляба беше Вела, така умееше и любовта. А щедростта и – много странната даваше на младата жена и от едното и от другото си умение.

И идва времето Вела да завърти собствената си къща. Тогава Катерина се преоблича – горе на втория етаж. Поразрошва с ръка всички видове сушащи се плодове – ябълки, круши, сини сливи, дюли. На целия етаж тук и там са разпръснати плодове, които върху бяла хартия съхнат и чакат зимните си часове да оживеят под нова форма.

Следобед Катерина опознава гората, говори си с дърветата и всякакви други нейни обитатели, събира гъби и треви всякакви.

Сетне баба Дона и помага да ги разпознаят, обеснява и кое стърче как се казва, за какво служи, в какви отвари и мехлеми се превръща.

Вечер е време за четене, за поглъщане на чужди истории, мисли и страсти. И за сън, много сън, здрав и спокоен. Сън, несмущаван от никакъв звук, погалван единствено от лекия ветрец, който отмества нежно пердето и навлиза навътре в стаята, за да изглади всичко от деня и изчисти душата като бял лист, за да се пише на нея и утре.

Вече четвърти ден Катерина има своя си нов ритъм. Вече четвърти ден се учи да пече хляб, да разбира треви и билки, да усеща себе си, да живее. Утре ще погали някое дърво, ще му поговори, ще го понатисне и подълбае. На това ще я учи бай Сава – старият дърводелец на селото, който може  най-обикновен пън в резбована дантела да  превърне или в светото разпятие. И под умелите му пръсти и острото длето дървото запява, стене и ридае, смее се ту наивно, ту подигравателно. Мъчна работа е да овладееш дървото, но меракът на Катерина и помага.

Стана пък е майсторка на стана. Явно с името така и е тръгнало. Има и око и сърце да подрежда преждата, цветовете да и говорят, че да ги турне един подир друг така, че друг ред за тях да няма.

Още като купи къщата Катерина видя на тавана дървения стар стан. Запази го, сглоби го и сега Стана я учи и да тъче.

Десетината старци останали в селото са особено щастливи от новата си съседка. Трябваше им почти година време да свикнат с нея. Докато Катерина и мъжа и правеха къщата, ремонтираха я, стягаха я за нов, за друг живот старците наминаваха, цъкаха и поглеждаха под око. “Тия градските, къде чак тук в дивото се забиха? За какво ли им е?”, “ Леле и тоалетната в къщи вкараха, луда работа.”, а някои успокоително споменаваха – “ Ще я напавят тая къща, ще си поиграят и ще я зарежат. Няма и да стъпят след това тук.”. Но Катерина издържа изпита им. Не оправна предвижданията. Направи къщата, стегна я и започна често-често да идва. Сближи се с тоя-оня и започна да се учи на всичко, което старците умееха, всичко, което оставаше вече полу забравено.

През смях им разказваше, че се подготвя за новия си живот, че скоро ще заживее при тях постоянно. Не и вярваха особено, но я обичаха вече. Беше им като късно дошло дете, за което се грижат със специална любов и търпение. Та нали техните отдавна са я по града, я по чужди страни забегнали. Дирят си хляба и щастието. А тя дошла да им говори, че дири нейното си тук. И те я приеха полека-лека, започнаха да и помагат, да я учат, да си пропомнят умения и занаяти.

/ следва продължение.../

Весела Коледа, Карлос!

Френската администрация е особено общителна. Всички институции се скъсват да ни изпращат писма, да заливат пощенската ни кутия ту със сметки, ту с някакви уточнителни инструкции, ту да ни искат още един и още един документ.

На живеещия в Париж човек му се налага дневно да прочита поне 5-6 официално клиширани писма.

Не е като съвременния софянец, чиято пощенска кутия зее празна, най-често с разбита вратичка.

Тук пощенските кутии са подредени като войничета, като малки оловни войничета, с които са си играли момченцата в 19 век. Едноцветни, с малки отворчета, със секретни ключалки и изрядни еднакви надписи.

Прибирането на пощата си е цял ритуал. Всеки застава пред дългата редица с пощенски кутии. Отваря своята си, награбва купчината писма, изхвърля рекламите в кошчето до стената и понася нагоре камарата от пликове. Не ги преглеждат набързо в асансьора, неее. Внимателно в къщи се отваря всяко писмо, прочита се един път, втори. Човека се опитва да вникне в строгия, делови и безумен административен стил на общуване. Сетне писмото се заделя и му се обръща подобаващо внимание. Т. е. подходящия отговор се изпраща където  е нужно.

И така взаимоотношенията с френската администрация са нещо като между досадно, но неизменно задължение с привкус на известна доза мистика.

Събота. Няколко дни преди Коледа. Вълшебно време. Навярно някъде звънят звънчета, пътуват шейни, белобрадия старец гръмко разнася своето хо-хо-хо. Някъде. Не и тук. Снегът в Париж отсъства. Навярно е наминал нощес, но следите му около обяд са съвсем бегли. Минал и заминал. Студ и вятър се чудят дали да не го обърнат на дъжд.

Лапаме лакомо палачинки за закуска, наблюдавайки мъките на времето, докато взима решение какво ли му се иска. И на нас ни се иска да е някак си коледно, да е а-ха празнично. Ще ни се, ама не става. Ама и това парижко време хич не помага на настроението.

Добре, че е интернет, добре, че освен пощенска кутия имам и мейл. Отварям го. Вътре има тоооолкова много писма. Не, не лични, не съвсем до мен, но все пак на моята поща. Картички – виртуални, пеещи, мърдащи, поздравителни. Хората ме поздравяват за коледа, за нова година, за всичките му наближаващи празници. Става ми някак си по-топличко, по-уютно. Какво като в полето “до” освен моя адрес има изредени поне още двадесетина. Какво като никой не е седнал, не взел химикал в ръка, не е надписал с неравен почерк истинска хартиена картичка, над която да е играл дъха му. Какво като точно тази картинка и тези мърдащи еленчета са предназначени не само за мен, а за още много,много хора и то в едно и също писмо. Та нали все пак имам картички-не една и две, а поне 18. Та нали и моя адрес се мъдри сред многото. Така е то. Имаме си бързи пощи и бързи картички, бързи поздравления. Живеем все пак в забързано време, кой ще ти пише картички на ръка, ще ходи до пощата, ще им лепи марки с език и ще ги пуска...

При поденото “ Djingal Bels”, от поредната екранна картичка коледното настроение някак си идва, дощява ми се нещо по-така. Еврика! На "Шан-з-Елизе"  има базар-коледен. Как не съм се сетила до сега. Ледени скулптори, малки дървени къщички, които продават каквото ти се ще, че и каквото не ти се ще. Миризмата на печени кестени върлува от Конкорд до Триумфалната арка. Пушени бутове и греяно вино в пластмасови чаши. Какво повече му трябва на човек.

Е, нямало сняг. Е, нямало кой да заколи прасето в двора. Е, нямало коледари. И какво като няма. Важното е настроение да има.

Домачадието е във възторг от новата ми идея. Обличаме се бързо-ту като за държ,ту като за вятър. И поемаме навън към големия театър на цивилизацията.

Във фоаето на блока понечвам да отворя пощенската кутия. Навикът си е навик. Мъжът ми недоволства. Явно му е прекалено коледно и срещата с френската администрация в този момент е повече от нелепа. Но любопитството ми надделява. Отключвам. Само ще погледна, даже няма да взимам писмата. Ще надзърна само. Ей, от това навикът няма отърване.

Само че в пощата ни се мъдри малко бяло пликче. Такова,свитичко,някак срамежливо. Без адрес. Само надпис Ivanovi. Внимателно го разпичатваме. Да, да ние сме Иванови, но... такова писмо без адрес, без марка и печат...

Божко, хубаво е, неочаквано, прекрасно. По пръстите ми залепва “сребърен” прашец. От малката, красива, умилителна картичка. Кой ли се е сетил да ни пусне хартиена картичка в пощенската кутия? И това ако не е чудо? И това ако не го е направил дядо Коледа? Просто няма кой друг.

Семейството ми събира глави над чудото. Четем, прекъсваме се един друг, тръпнем.

Смешновато, умилително, детски стихче с пожелания всякакви, прекрасни и новогодишни.

Нереално е. И навън започва да прехвърча сняг. А “сребърния” прашец от картичката полепва по пръстите на всички ни.

Дочитаме четиристишието написано на ръка. Подпис: Портиера – Карлос Естебес.

Поглеждам семейството си – те са наистина щастливи. Те се чувстват важни, почитани. И Коледата бляска в ъгълчето на очите им. Тичат към колата и се надвиквакват, обсъждайки пощенското ни чудо. Тичат под прехвърчащите снежинки. Ама и сняг заваля точно навреме. Значи празниците могат да започнат.

Вече имаме това, което ни трябва – топлинката на малката картонена картичка. И нашият дядо Коледа – погтугалецът портиер. Весела Коледа, Карлос!